Линуд Баркли - Няма време за сбогом

Роли спечели. Каза ми на четири очи, че я е назначил заради евентуалния й принос към училището, както и заради страхотното тяло, чупливи кестеняви коси и прелестни очи.

— Кестеняви? — реагирах аз. — Кой каза, че са кестеняви?

— Успокой се. Това е само наблюдение. Единствената въдица, която използвам, е да ловя костур.

През цялото време, откакто дойде в нашето училище, Лорън Уелс сякаш не ме забелязваше, докато не излъчиха предаването за семейството на Синтия. Винаги когато ме видеше след това, тя питаше как вървят нещата.

— Някой клъвна ли? — попита Лорън Уелс.

— Моля? — За миг помислих, че пита дали някой е донесъл закуски в учителската стая. Понякога като по чудо там се появяваха понички.

— За предаването — поясни тя. — Минаха две седмици, нали? Някой обади ли се с информация какво се е случило със семейството на Синтия?

Стори ми се смешно, че употребява името на Синтия, а не „съпругата ти“. Прозвуча така, сякаш Лорън познава Синтия, макар че доколкото знаех, не се бяха срещали. А може би се бяха виждали на някое училищно събиране, където учителите водят половинките си.

— Не — отвърнах аз.

— Сигурно е много разочарована — рече тя и състрадателно сложи ръка на рамото ми.

— Да. Щеше да е хубаво да й се обадят. Все някой трябва да знае нещо дори след толкова много години.

— Непрекъснато си мисля за вас двамата. Онази вечер разказах на приятелката си за вас. А ти? Държиш ли се? Добре ли си?

— Аз? — изненадах се. — Да, разбира се, добре съм.

— Защото — тихо добави тя, — понякога изглеждаш… Знам ли. Може би не трябва да го казвам, но понякога те наблюдавам в учителската стая и ми се виждаш уморен. И тъжен.

Не бях сигурен кое ме порази като по-важно — дали че според Лорън изглеждам уморен, или че ме наблюдава в учителската стая.

— Добре съм. Наистина.

— Хубаво — усмихна се тя и сетне се прокашля. — Е, да отивам във физкултурния салон. Трябва да поговорим някой път. — Лорън Уелс отново докосна рамото ми и задържа ръката си там за миг, а после излезе от учителската стая.

Тръгнах към класната стая за първия час по творческо писане и ми хрумна, че човек, който изготвя програмата в гимназията така, че каквото и да е „творческо“ нещо да е първото сутринта, или не разбира от гимназисти, или има извратено чувство за хумор. Бях споменал за това на Роли, чийто отговор беше: „Затова го наричат творческо. Трябва да проявяваш творчество, за да заинтригуваш децата толкова рано през деня. Ако някой може да го направи, това си ти, Тери“.

В стаята имаше двайсет и един ученици. Половината се бяха изтегнали на масите, сякаш някой по хирургичен път бе премахнал гръбнаците им през нощта. Оставих кафето и пуснах с трясък раницата си на катедрата. Звукът привлече вниманието им, защото знаеха какво има вътре.

Седемнайсетгодишната Джейн Скавуло се беше навела на последния чин и едва забелязах превръзката на брадичката й.

— Проверих разказите ви, има и хубави неща. Някои от вас дори са успели да напишат цели параграфи, без да употребят думите „мамка му“ и „шибан“.

Неколцина се подсмихнаха.

— Няма ли да ви уволнят, ако говорите такива работи? — попита хлапак на име Бруно, който седеше до прозореца. От ушите му висяха бели жички и се скриваха в якето.

— Искрено се надявам, мамка му — отвърнах аз и посочих ушите си. — Може ли да ги махнеш засега?

Той извади слушалките от ушите си. Разрових купчината есета, повечето написани на компютър, само няколко на ръка, и отделих едно.

— Спомняте си разговора ни, че не е необходимо да пишете за престрелки, терористи с ядрени бомби или извънземни, които изскачат от гърдите на хората, за да бъдат историите ви интересни. Можете да намерите сюжети и в най-прозаични обстоятелства.

Бруно вдигна ръка.

— Какви обстоятелства?

— Прозаични. Обикновени.

— Тогава защо не кажете „обикновени“, а употребявате шикозна дума за нещо обикновено?

Усмихнах се.

— Сложи си слушалките в ушите.

— Не. Може да пропусна нещо прозаично.

— Нека ви прочета част от това есе. — Видях, че Джейн леко надигна глава. Може би позна своето, защото листовете, изписани на ръка, изглеждаха различно от принтираните. — „Баща й — или поне мъжът, който спеше с майка й достатъчно отдавна, за да го нарича така — взима кутия яйца от хладилника, счупва две с едната си ръка и ги изсипва в купа. В тигана вече цвърчи бекон и когато тя влиза в кухнята, той кимва, сякаш я кани да седне на масата. Пита я как обича яйцата и тя отвръща, че й е все едно, защото не знае какво друго да каже, тъй като досега никой не я е питал как обича яйцата. Майка й правеше само пържени филии с яйце. Каквото и да приготвеше мъжът, имаше голяма вероятност да бъде по-хубаво от тъпите филии“. — Спрях да чета и вдигнах глава. — Някой има ли забележки?