Линуд Баркли - Няма време за сбогом

— Някой ден ще престанеш да го правиш.

— Да, ако видя някого от тях.

Започнахме да се срещаме. Ходехме на кино и четяхме заедно в библиотеката. Синтия се опита да ме запали по тениса. Не си падам по тази игра, но дадох всичко от себе си. Тя си призна, че е посредствена тенисистка, но че има великолепен бекхенд. Това се оказа достатъчно голямо предимство, за да ме размаже. Когато сервирах и видех как замахва с дясната ръка над лявото си рамо, знаех, че има малка надежда да прехвърля топката над мрежата. Ако изобщо я видех.

Един ден се бях прегърбил над пишещата си машина „Роял“, която дори тогава вече имаше антикварна стойност. Беше обемиста, направена от стомана и боядисана в черно, тежка като фолксваген. Клавишът с буквата „е“ отпечатваше нещо като „с“ дори когато лентата беше нова. Опитвах се да довърша есе за Торо, за когото изобщо не ми пукаше. Не ми помогна и фактът, че Синтия е под одеялото, облечена, на единственото легло в стаята ми в общежитието и е заспала с окъсан екземпляр с меки корици на „Мизъри“ от Стивън Кинг. Тя не учеше английска литература и можеше да чете каквото иска. Понякога намираше утеха, като четеше за хора, преживели по-лоши неща от нея.

Бях я поканил на гости и да ме гледа как печатам есето.

— Много е интересно. Използвам и десетте си пръста.

— Едновременно? — попита тя.

Кимнах.

— Изумително.

Синтия също си донесе работа, седна мълчаливо на леглото, подпряла гръб на стената, и на моменти усещах, че ме гледа. Срещахме се, но не се бяхме докосвали. Допирах рамото й, когато минавах покрай стола й в кафенето, подавах й ръка да й помогна да слезе от автобуса и раменете ни се сблъскваха, докато гледахме нощното небе, но нищо повече.

Стори ми се, че я чух да отмята одеялото, но бях погълнат да пиша бележка под линия. И после тя застана пред мен. Присъствието й беше наелектризиращо. Плъзна ръка по гърдите ми, наведе се и ме целуна по бузата. Обърнах се така, че устните ни да се срещнат. По-късно под одеялото, преди да го направим, тя прошепна:

— Ти не можеш да ме нараниш.

— Не искам да те наранявам. Ще бъда внимателен.

— Не за това. Ако решиш, че повече не искаш да бъдеш с мен и ме зарежеш, не се тревожи. Нищо не може да ме нарани по-силно от онова, което вече се случи.

Когато я опознах и сърцето й постепенно се отвори за мен, Синтия ми разказа повече за семейството си и по-големия си брат Тод, когото обичала и мразела в зависимост от държането му към нея.

Докато говореше за тях, тя често объркваше глаголните времена.

— Майка ми се казваше… казва се Патриша. — Водеше борба с онази част от себе си, която се бе примирила, че са мъртви. Все още имаше искри на надежда, досущ жарава в оставен без надзор лагерен огън.

Синтия била от фамилията Биги 1 1 Big (англ.) — голям. — Б.пр. . Това, разбира се, било шега, като се има предвид, че семейството на баща й не е голямо. Клейтън Биги нямал сестри и братя. Родителите му починали, когато бил малък, и не знаел дали има лели или чичовци. Нямало семейни срещи, на които да ходи, нито спорове между Клейтън и Патриша на кое семейство да отидат на гости на Коледа, въпреки че понякога той работел по празниците.

„Аз съм човек-семейство — обичал да казва той. — Няма други.“

Не бил сантиментален. Нямал прашни семейни албуми от предишни поколения, нито снимки от миналото си или стари любовни писма, които Патриша да изхвърли, когато се омъжила за него. А когато бил петнайсетгодишен, пожар в кухнята изгорил дома му. Спомени от две поколения се изпарили с дима. Живеел ден за ден, за момента, и не се интересувал от миналото.

Патриша също нямала много роднини, но поне имала фамилна история, купища снимки на родителите си, близките и приятелите от детството, които пазела в картонени кутии. Баща й починал от полиомиелит, когато била малка, но майка й още била жива, когато се запознала с Клейтън. Макар и очарователен, той бил тих и сдържан, и придумал Патриша да избягат и да се оженят, за да няма официална сватба. Това разочаровало семейството й.

Сестра й Тес със сигурност не била на негова страна. Не й харесвало, че през повечето време работата на Клейтън го отвежда по пътищата и за дълги периоди Патриша сама отглеждала децата. Той обаче се грижел за тях, бил порядъчен и любовта му към нея изглеждала силна и искрена.

Преди да срещне Клейтън, Патриша работела в дрогерия в Милфорд, на Норт Брод стрийт, с изглед към градската градина, малко по-нататък от старата библиотека, от чиято голяма музикална колекция взимала класически записи. Подреждала лавиците, работела на касата и помагала на аптекаря, но само за най-основните неща. Нямала необходимото образование и знаела, че е трябвало да учи повече, да усвои някаква професия, но преди всичко се налагало да ходи там, за да се издържа. Същото се отнасяло и за сестра й Тес, която работела във фабрика в Бриджпорт, произвеждаща радиочасти.