Линуд Баркли - Няма време за сбогом

Както вече споменах, аз съм гимназиален учител по английски език и литература, а Синтия работи в магазин, въпреки че е завършила семейни науки и известно време беше социален работник. Ето защо не може да се каже, че сме червиви с пари. Имаме къща, достатъчно голяма за трима ни, в скромен квартал, само на няколко преки от дома, в който Синтия е израснала. Човек би предположил, че тя ще иска да живее далеч от родната си къща, но аз мисля, че предпочита да бъде наблизо, в случай че някой се върне и пожелае да установи контакт с нея.

И двете ни коли са на десет години, а ваканциите — евтини. Всяко лято ходим в бунгалото на чичо ми край Монпелие за една седмица, а преди три години, когато Грейс беше на пет, отидохме в Дисни Уърлд и отседнахме в евтин хотел, където след полунощ чухме как някакво момче казва на приятелката си да внимава със зъбите си.

Въпреки всичко смятам, че живеем добре и общо взето сме щастливи. Поне през повечето дни.

Нощите обаче понякога бяха трудни.

— Учителката на Грейс — излъгах аз.

— Защо искаш да говориш с учителката на Грейс? — попита Синтия.

— Мисля да отида на следващата родителска среща и да говоря с госпожа Ендърс. Последния път и аз имах родителска среща по същото време. Винаги става така.

— Тя е симпатична, много по-мила от миналогодишната учителка госпожа Фелпс. Струваше ми се малко злобна.

— Мразех я — присъедини се Грейс. — Караше ни да стоим на един крак по няколко часа, когато не слушахме.

— Трябва да тръгвам — заявих аз и отново отпих от студеното кафе. — Мисля, че се нуждаем от кафемашина.

— Ще видя какво предлагат в магазините.

Станах от масата и Грейс ме погледна отчаяно. Знаех какво иска от мен. Да говоря с майка й.

— Тери, виждал ли си резервния ключ? — попита Синтия.

— Какво?

Тя посочи празната кукичка на стената до вратата на кухнята, която водеше към малкия ни заден двор.

— Къде е резервният ключ?

Използвахме го, когато се разхождахме до пролива и не искахме да носим тежка връзка с дистанционни управления за коли и служебни ключове.

— Не знам. Грейс, ти ли си го взела?

Дъщеря ни все още нямаше ключ от къщата. Не й трябваше, защото Синтия я водеше и взимаше от училище. Тя поклати глава и гневно се втренчи в мен.

Свих рамене.

— Може би аз съм го оставил до леглото. — Приближих се до Синтия и вдъхнах уханието на косите й. — Ще ме изпратиш ли?

Тя ме последва до външната врата.

— Има ли нещо? — попита Синтия. — Добре ли е Грейс? Тази сутрин е много тиха.

Направих гримаса и поклатих глава.

— Нали знаеш. Вече е на осем години.

Синтия леко се дръпна назад и се наежи.

— Оплаква ти се от мен?

— Иска да се чувства малко по-независима.

— Ето какво било. Иска да говориш с мен, а не с учителката й.

Усмихнах се уморено.

— Другите деца й се подигравали.

— Ще го преживее.

Искаше ми се да кажа нещо, но бяхме обсъждали въпроса много пъти и доводите ми се бяха изчерпали.

Синтия наруши мълчанието.

— Знаеш, че светът е пълен с лоши хора.

— Знам, Синти, знам. — Положих усилия чувството на безсилие и отегчението да не прозвучат в гласа ми. — Но докога ще я водиш на училище? Докато стане на дванайсет? На петнайсет? И в гимназията ли ще я придружаваш?

— Ще мисля за това, когато му дойде времето — отвърна тя и след кратко мълчание добави: — Пак видях колата.

Колата. Винаги имаше кола.

По изражението ми Синтия видя, че не вярвам от това да излезе нещо.

— Мислиш, че съм луда.

— Не мисля, че си луда.

— Видях я два пъти. Кафява кола.

— Каква марка?

— Не знам. Обикновена. С тъмни стъкла. Когато минава покрай мен и Грейс, намалява.

— Спря ли? Шофьорът каза ли ти нещо?

— Не.

— Запомни ли регистрационния номер?

— Не. Първия път не обърнах голямо внимание, а вторият бях твърде развълнувана.

— Синти, вероятно е някой от квартала. Шофьорите трябва да намаляват, защото наблизо има училище. Спомняш ли си онзи ден, когато ченгетата дебнеха за скоростта? Искаха да накарат хората да не карат бързо по това време на деня.

Тя отмести поглед от мен и скръсти ръце на гърдите си.

— Ти не си навън всеки ден като мен и не знаеш.

— Знам само, че не правиш услуга на Грейс, ако не я оставиш сама да се грижи за себе си.

— Смяташ ли, че ако някой я дръпне в колата си, тя ще може да се защити? Осемгодишно момиченце?

— Как стигнахме от кафява кола, която минава покрай теб, до човек, който се опитва да отвлече дъщеря ни?