Линуд Баркли - Няма време за сбогом

Занимаваха се с нови истории и нейният разказ скоро се превърна в стара новина.

Очите на Грейс умоляваха, но тонът й беше строг.

— Татко. Аз съм. На осем. Години.

Запитах се откъде е научила метода да накъсва изречението на отделни думи, за да постигне драматичен ефект. Всъщност нямаше защо да се чудя. В семейството ни имаше предостатъчно драматизъм.

— Да, знам.

Овесените й ядки се размекваха и не беше докоснала портокаловия си сок.

— Другите деца ми се подиграват.

Отпих от кафето си. Бях си го сипал преди малко, но вече изстиваше. Кафемашината беше повредена и не работеше добре. Реших да си купя още едно кафе от „Дънкин Донътс“ по пътя за училище.

— Кой ти се подиграва?

— Всички.

— Всички? И какво правят? Свикват съвещание, идва директорът и им казва да ти се подиграват?

— Сега ти ми се подиграваш.

— Вярно е, признавам. Извинявай. Опитвам се да добия представа какъв е обхватът на проблема. Предполагам, че не са всички, а само така ти се струва. Но дори да са неколцина, разбирам, че се чувстваш неудобно.

— Така е.

— Приятели ли са ти?

— Да. Казват, че мама се държи с мен като с бебе.

— Майка ти е предпазлива. И много те обича.

— Знам, но вече съм на осем .

— Мама иска да бъде сигурна, че ще стигнеш жива и здрава до училището, това е всичко.

Грейс въздъхна и пораженски наведе глава. Къдрица от кестенявите й коси падна над кафявите й очи. Тя взе лъжицата и разбърка ядките в млякото.

— Но не е нужно да ме води на училище. Родителите водят децата си само ако са в детската градина.

Бяхме обсъждали този въпрос и се бях опитал деликатно да намекна на Синтия, че може би е време Грейс да ходи сама на училище, след като вече е в четвърти клас. Имаше много други деца, с които да върви. Нямаше да бъде сама.

— Защо ти не ме водиш? — попита Грейс и очите й заблестяха.

Рядко я водех на училище и обикновено я изпращах само до половината разстояние. Правех се, че се разхождам и не я наблюдавам, за да се уверя, че ще пристигне благополучно. И не казвахме на Синтия. Тя ми вярваше, че съм вървял с Грейс през целия път до училище „Феърмонт“ и съм стоял на тротоара, докато не влезе вътре.

— Не мога — отвърнах аз. — Трябва да бъда в моето училище в осем. Ако те заведа, преди да тръгна, ще трябва да чакаш отпред цял час. Майка ти започва работа в десет, затова за нея не е проблем. Понякога нямам първи час и мога да те водя.

Синтия бе уредила работното си време в „Памела“ така, че да бъде свободна всяка сутрин и да води дъщеря ни на училище. Тя не беше мечтала да работи в магазин за дамско облекло, собственост на най-добрата й приятелка от гимназията, но това й позволяваше по-кратък работен ден и можеше да се прибира у дома, преди да свършат часовете. Като отстъпка пред Грейс тя не я чакаше до вратата на училището, а на улицата. Оттам виждаше училището и не след дълго съзираше Грейс в тълпата. Беше се опитала да я убеди да й помахва, за да я забелязва веднага, но Грейс упорито отказваше.

Проблем възникваше, когато някой учител задържеше класа след биенето на звънеца — заради наказание или указания за домашното в последната минута. Грейс изпадаше в паника не защото майка й щеше да се тревожи, а защото можеше да влезе в училището да я търси.

— И телескопът ми се счупи — добави Грейс.

— Как така се счупи?

— Нещата, които го закрепват за статива, се разхлабиха. Затегнах ги, но сигурно пак ще се измъкнат.

— Ще го погледна.

— Трябва да следя за астероиди убийци. Няма да ги видя, ако телескопът ми е повреден.

— Добре, ще го оправя.

— Знаеш ли, че ако астероид падне на Земята, взривът ще бъде като от един милион ядрени бомби?

— Не мисля, че са чак толкова много, но ми е ясно, че ще стане много лошо.

— Когато сънувам кошмари, че на Земята пада астероид, мога да ги прогоня, ако преди да си легна проверя, че нищо не се приближава.

Кимнах. Истината беше, че не й бяхме купили скъп телескоп, а съвсем обикновен. Не искахме да похарчим цяло състояние за нещо, към което не бяхме сигурни, че дъщеря ни ще прояви интерес. Нямахме много пари за прахосване.

— Ами мама? — попита Грейс.

— Какво за нея?

— Трябва ли да ме води на училище?

— Ще говоря с нея.

— С кого ще говориш? — попита Синтия, която влезе в кухнята.

Изглеждаше добре тази сутрин. Красива. Тя беше поразителна жена и не можех да се нагледам на зелените очи, високите скули и огненочервените й коси. Измина много време от първата ни среща, но чарът й все още ме държеше в плен. Някои биха си помислили, че редовно прави гимнастика, но според мен безпокойството й помагаше да поддържа фигурата си. Тя изгаряше калории, като се тревожеше. Не тичаше за здраве, нито посещаваше фитнес център. И без това не можехме да си го позволим.