Линуд Баркли - Няма време за сбогом

— Ти не приемаш тези неща сериозно като мен. И мисля, че за теб това е разбираемо.

Издух бузи и изпухтях.

— Няма да решим проблема сега. Трябва да тръгвам.

— Разбира се — отбеляза Синтия, без да ме поглежда. — Мисля да им се обадя.

Поколебах се.

— На кого?

— На онези от „Фатален срок“.

— Синти, изминаха три седмици, откакто излъчиха предаването. Ако някой имаше намерение да се обади с информация, вече щеше да го е направил. Пък и ако в телевизията получат интересни обаждания, ще се свържат с теб, защото ще искат да заснемат продължение.

— Въпреки това ще им се обадя. Не съм звъняла от известно време, затова този път може би няма да се ядосат. Може да са чули нещо и да са решили, че не е важно или че е някой откачен, а всъщност да е полезно. Провървя ни, че един следовател си спомня какво се е случило и прецени, че си заслужава случаят да се разгледа отново.

Обърнах я нежно към себе си и повдигнах брадичката й така, че очите ни да се срещнат.

— Добре. Прави, каквото смяташ, че трябва. Обичам те.

— И аз те обичам. Знам, че не ти е лесно да живееш с мен заради тези неща. И на Грейс й е трудно. Съзнавам, че безпокойството ми й се отразява, но предаването отново направи миналото съвсем реално за мен.

— Знам. Искам да живееш и за настоящето, а не постоянно да си обсебена от миналото.

Усетих, че раменете й потрепериха.

— Обсебена? Мислиш, че съм обсебена?

Избрах неподходяща дума. Един учител по английски език и литература би трябвало да измисли нещо по-добро.

— Не се дръж снизходително с мен — добави Синтия. — Мислиш, че знаеш какво е, но не е така. Не можеш да разбереш.

Не можех да възразя, защото това беше вярно. Наведох се, целунах косите й и отидох на работа.

Тя искаше думите й да прозвучат утешително, но беше също толкова важно да бъде твърда.

— Разбирам защо намираш идеята за малко смущаваща. Ясно ми е, че се чувстваш нервен, но аз съм го изпитвала и те уверявам, че много съм мислила и това е единственият начин. Така се решават семейни проблеми. Трябва да направиш необходимото, макар да е трудно и болезнено. Разбира се, онова, което ще сторим с тях, ще бъде трудно, но трябва да видиш нещата в перспектива. Има поговорка: „Трябва да разрушиш селото, за да го спасиш“. Мисли за семейството като за село. Трябва да направим необходимото, за да го спасим.

Хареса й, че говори в първо лице множествено число. „Ние“. Те бяха екип.

Когато ми я показа в Университета на Кънектикът, приятелят ми Роджър прошепна:

— Арчър, погледни. Онова маце е сериозно откачено. Страхотна е и косата й е като пожар, но й хлопа дъската.

Синтия Биги седеше на втората редица в лекционната зала и си водеше записки върху литературата за холокоста. Роджър и аз бяхме горе, близо до изхода, за да изскочим навън веднага щом преподавателят престане да мърмори монотонно.

— Как така й хлопа дъската? — попитах аз.

— Спомняш ли си, че преди няколко години имаше случай с едно момиче, чието семейство изчезна и повече никой не го видя?

— Не. — Тогава не четях вестници и не гледах новините. Подобно на много младежи, бях съсредоточен в себе си и си въобразявах, че ще стана следващият Филип Рот, Робъртсън Дейвис или Джон Ървинг. Стеснявах кръга какъв по-точно ще бъда и не обръщах внимание на текущите събития, освен когато някоя по-радикална организация в университета протестираше за нещо. Опитвах се да дам приноса си, защото демонстрациите бяха страхотно място да се запозная с хубави момичета.

— Родителите и сестра й, или може би беше брат, не си спомням, изчезнали безследно.

— Убили ли са ги?

Роджър повдигна рамене.

— Никой не знае и затова е толкова интересно. — Той кимна към Синтия. — Може би тя знае. Вероятно ги е пречукала всичките. Понякога не ти ли се е искало да убиеш цялото си семейство?

Свих рамене. Предполагам, че на всекиго му е минавало през ума.

— Мисля, че тя е надменна — продължи Роджър. — Не обръща внимание на никого. Непрекъснато е сама и чете в библиотеката. Не се среща с никого и не ходи на купони. Но е хубавица.

Наистина беше хубава.

Бях с нея само на онзи курс. Учех в колеж по образование и се готвех да стана учител, в случай че не пробия веднага като автор на бестселъри. Родителите ми се бяха пенсионирали и живееха в Бока Ратон, Флорида. И двамата бяха учители и професията им харесваше. Поне беше неподвластна на рецесиите. Разпитах колегите и научих, че Синтия следва семейни науки в „Сторс“. Обучението й включваше курсове по науките за половете, брачни проблеми, грижи за възрастни хора, семейна икономика и други такива щуротии.