Линуд Баркли - Няма време за сбогом

Един ден Клейтън влязъл в дрогерията и поискал шоколадов десерт „Марс“.

Патриша обичала да казва, че ако съпругът й не изгарял от желание за „Марс“ в онзи ден през юли 1967 година, когато спрял в Милфорд, докато пътувал да разнася доставки, всичко щяло да бъде съвсем различно.

Що се отнасяло до нея, нещата се развили чудесно. Ухажването протекло бързо и няколко седмици след като се оженили, тя забременяла с Тод. Клейтън им намерил прелестна къща на Хикъри, близо до Пъмпкин Дилайт Роуд, на един хвърлей място от плажа и пролива Лонг Айланд. Искал съпругата и детето му да имат свестен дом, където да живеят, докато той пътува. Отговарял за коридора между Ню Йорк, Чикаго и нагоре към Бъфало и доставял индустриални смазочни масла и други стоки на фабрики и работилници по пътя. Имал множество редовни клиенти и през повечето време бил зает.

Синтия се родила две години след Тод.

Разсъждавах за всичко това, докато карах към гимназията „Олд Феърфийлд“. Често размишлявах за миналото на съпругата си, за израстването й и членовете на нейното семейство, които не познавах и по всяка вероятност никога нямаше да видя.

Може би ако имах възможност да прекарам известно време с тях, щях да вникна по-добре в характера и личността на Синтия. Реалността обаче беше, че жената, която познавах и обичах, е формирана повече от случилото се след загубата на семейството й, отколкото от събитията преди това.

Отбих се в магазина за понички да си купя кафе и устоях на желанието да си взема поничка с лимонов крем и да я занеса в училище в раницата, пълна с ученически есета, когато видях Роланд Каръдърс, директора на училището и вероятно най-добрия ми приятел.

— Роли.

— Къде е моето кафе? — Той кимна към картонената чаша в ръката ми.

— Ако вземеш първия ми час, ще те почерпя.

— Ако взема първия ти час, ще ми трябва нещо по-силно от кафе.

— Класът не е чак толкова лош.

— Те са диваци — заяви Роли, без да се усмихва.

— Дори не знаеш кой е класът и кои са учениците.

— Ученици са от това училище, следователно са диваци — настоя той напълно сериозно.

— Какво става с Джейн Скавуло? — попитах аз. Тя учеше в часовете ми по творческо писане, проблемно дете с объркан и неясен семеен произход, и прекарваше много време при секретарките в училищната канцелария. Освен това пишеше прекрасно.

— Казах й, че е много близо до изключване.

Преди няколко дни Джейн и едно друго момиче се бяха скарали и сбили пред училището. Очевидно за момче. За какво друго можеше да бъде? Двете бяха привлекли голяма, крещяща насърчително тълпа. Зрителите не се интересуваха кой ще победи, стига схватката да продължеше. Роли бе изтичал навън и ги беше разтървал.

— А тя какво отговори?

Роли замляска, като се престори, че дъвче дъвка.

— Ясно, разбрах.

— Ти я харесваш — отбеляза той.

Махнах капачката на чашата и отпих от кафето.

— В нея има нещо.

— Не губиш вяра в хората, но и ти имаш добри качества.

Приятелството ми с Роли можеше да се нарече многопластово. Беше ми колега и приятел, но тъй като бе две десетилетия по-голям от мен, и нещо като баща. Търсех го, когато ми трябваше мъдър съвет, или както обичах да му казвам, от перспективата на възрастта. Опознах го чрез Синтия. Ако за мен беше неофициален баща, то за нея Роли беше неофициален чичо. Беше приятел на баща й и на леля й Тес, и горе-долу единственият човек, свързан с миналото й.

Предстоеше му да се пенсионира и понякога се виждаше как мечтае и брои дните до заминаването си във Флорида, където ще живее в наскоро купената си каравана някъде край Брадентън и ще лови марлини и риба меч.

— Ще се видим ли по-късно? — попитах аз.

— Да, разбира се. Какво става?

— Ами… разни неща.

Той кимна. Разбра какво имам предвид.

— Ела след единайсет. Преди това ще разговарям с шефа на управителния съвет.

Влязох в учителската стая, проверих дали в отделението ми има поща или важни бележки, но не намерих нищо, и докато се обръщах да тръгна по коридора, се сблъсках с Лорън Уелс.

— Извинявай.

— Хей — възкликна тя, преди да осъзнае с кого се е сблъскала, и когато видя, че съм аз, се усмихна изненадано. Беше се издокарала в червен анцуг и бели маратонки и това беше логично, тъй като преподаваше физическо възпитание. — Как си?

Лорън бе постъпила в „Олд Феърфийлд“ преди четири години. Беше се преместила от гимназията в Ню Хейвън, където преподаваше бившият й съпруг. Бракът им се беше разпаднал и тя не искала да работи в една сграда с него, или поне така твърдеше клюката. Беше си спечелила славата на блестящ треньор по лека атлетика, чиито ученици са спечелили доста регионални състезания, и можеше да избира между няколко училища с директори, щастливи да я включат в преподавателския си състав.