Линуд Баркли - Няма време за сбогом

Седях пред университетската книжарница, издокаран в анцуг на „Юкон Хъскис“, и поглеждах записките си от една лекция, когато усетих, че някой застана пред мен.

— Защо разпитваш за мен? — попита Синтия.

За пръв път я чух да говори. Гласът й беше тих, но уверен.

— Моля?

— Казаха ми, че си разпитвал за мен — повтори тя. — Ти си Терънс Арчър, нали?

Кимнах.

— Тери.

— Добре. Е, защо разпитваш за мен?

Повдигнах рамене.

— Не знам.

— Какво искаш да знаеш? Ако искаш да знаеш нещо, ела и ме попитай. Не обичам хората да говорят зад гърба ми. Разбирам, когато приказват.

— Виж, съжалявам. Аз само…

— Мислиш ли, че не знам какво говорят за мен?

— Господи, да не би да страдаш от параноя? Не говорех за теб, а само се питах дали…

— Питаше се дали съм онази, чието семейство е изчезнало. Е, да, аз съм. А сега можеш да си гледаш проклетата работа.

— И косата на мама е червена — прекъснах я аз, — но не толкова като твоята, а леко русолява. Твоята е прекрасна. Може да съм попитал двама-трима души за теб, защото се чудех дали излизаш с някого. Отговорът беше отрицателен и сега разбирам защо.

Синтия ме погледна и примигна.

Демонстративно напъхах записките си в раницата и я преметнах на рамо.

— Извинявай. — Станах и се обърнах да тръгна.

— Не — рече тя.

Спрях.

— Какво?

— Не излизам с никого — отвърна Синтия и преглътна.

Имах чувството, че съм действал прекалено бързо.

— Не исках да се покажа като глупак. Изглеждаш малко докачлива.

Съгласихме се, че тя е докачлива, а аз съм глупак, и накрая пихме кафе в снекбара на университета. Синтия ми разказа, че живее с леля си, когато не ходи на лекции.

— Тес е много свястна. Няма деца и когато се преместих при нея след случилото се със семейството ми, това сякаш преобърна света й. Но тя нямаше нищо против. Какво можеше да направи, по дяволите? Тес също преживяваше трагедия. Сестра й, зет й и племенникът й бяха изчезнали внезапно.

— Какво стана с дома ти, където живееше с родителите и брат си?

Такъв си бях. Практичен. Семейството на момичето беше изчезнало, а аз питах за недвижимите им имоти.

— Не можех да живея там сама. Нямаше кой да плаща ипотеката и другите сметки и когато не успяха да намерят семейството ми, банката взе къщата. Намесиха се и адвокати и парите, вложени от родителите ми в къщата, отидоха в попечителски фонд, но не намалиха ипотеката. А сега вече измина много време и официално ги смятат за умрели, дори и да не са. — Тя завъртя очи и направи гримаса.

Какво можех да кажа?

— Леля Тес ме издържаше, докато учех в училище. Работех през лятото, но парите не бяха много. Не знам как смогна да ме отгледа и да плаща за образованието ми. Сигурно е затънала до шията в дългове, но така и не се оплака.

— Брей — възкликнах аз и отпих глътка кафе.

Синтия се усмихна за пръв път.

— Брей. Само това ли ще кажеш, Тери? — Усмивката й изчезна толкова бързо, колкото се беше появила. — Извинявай. Не знам какво очаквам да кажат хората. И аз нямаше да знам какво да кажа, ако чуех история като моята.

— Нямам представа как си го понесла.

Синтия отпи от чая си.

— На моменти ми се искаше да се самоубия. А сетне си мислех, ами ако се появят на другия ден? — Тя отново се усмихна. — Нямаше ли да е невероятна изненада?

Усмивката й пак помръкна, сякаш отвяна от лек ветрец.

Кичур от червените й коси падна над очите й и тя го прибра зад ухото си.

— Може да са мъртви и да не са имали възможност да се сбогуват с мен. А може и да са живи и да не искат да ги безпокоят. — Тя погледна през прозореца. — Не мога да преценя кое е по-лошо.

Мълчахме минута и нещо и после Синтия наруши тишината:

— Ако се отчаеш, знаеш къде да ме намериш.

Тя се втренчи в студентите, които се разхождаха навън, и за миг сякаш се отнесе някъде.

— Понякога ми се струва, че виждам някого от тях.

— Какво имаш предвид? — попитах аз. — Като призрак ли?

— Не, не — отвърна тя и продължи да гледа през прозореца. — Виждам някого в гръб и ми се струва, че е баща ми или майка ми. В тези хора има нещо, като например как държат главата си или вървят, което ми изглежда познато, и си мисля, че са те. Или виждам някое момче, малко по-голямо от мен, което прилича на брат ми, само че седем години по-късно. Родителите ми не са се променили, но брат ми вероятно изглежда съвсем различно. И все пак в него ще има нещо, което си останало същото, нали?

— Предполагам.

— И когато видя такъв човек, хуквам след него и го хващам за ръката, а той се обръща и аз го оглеждам добре. — Синтия отмести очи от прозореца и се вторачи в чая си, сякаш търсеше отговора там. — Но никога не е някой от тях.