Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

— Здрасти, шашльо — изхили се едно дванайсетгодишно хлапе и запрати топката си за тенис към вратата на Ралф.

Ралф не го удостои с внимание.

Няколко минути по-късно, когато вървеше забързан към спирката на метрото на Кристофър Стрийт, Ралф зърна Джак Съдърланд. Съдърланд вървеше срещу него и го поздрави широко усмихнат.

— Добър вечер, мистър Линдърман, как сте? — попита Съдърланд. Мускулестото му стройно тяло бе в сини джинси и пуловер с остро деколте.

— Благодаря, много добре, а вие?

— Чудесно. Между другото, Елси се премести пак, този път в Уест Сайд. Мисля, че преди живееше по на изток. Чувствува се много добре и възнамерява да замине за месец извън града. Пролетна ваканция… Струва ми се, че има някакъв млад човек в картинката.

И Ралф забеляза как Съдърланд му намигна. Съдърланд пристъпваше от крак на крак в спортните си обувки, сякаш желаеше час по-скоро да се втурне напред.

— Млад човек? Какъв? — недоверчиво попита Ралф.

— Едно момче, с което се запознала в училището, което посещава. Чух, че бил много симпатичен младеж. До скоро, мистър Линдърман! — И Джак Съдърланд хукна напред.

— Къде по-точно живее? — извика Линдърман след него, но безрезултатно.

Съдърланд бягаше в тръс сега и почти се бе изгубил от погледа му. Ралф не му повярва.

Джак стигна до външната врата все още усмихнат. Какъв театър бе изиграл преди малко, сияещ от жизнерадост и благоразположение? Преди два дни му бе хрумнала чудесната идея да даде добър ритник на Линдърман, щом го срещне следващия път на улицата, давайки му фалшива информация за квартирата на Елси и да й измисли и един приятел, за да го извади извън кожата му. Линдърман изглеждаше ужасно, със сенки под очите и лошо избръснат, с набола четина и няколко следи от порязване.

Последната седмица бе донесла на Джак няколко хубави новини. Илюстрациите му за Тибетската книга бяха одобрени, успял бе да продаде и тридесет или четиридесет рисунки с новата си точкова техника. А баща му, Чарлз, донякъде се бе умилостивил към него, което не се дължеше на нищо друго, освен на книгата за „Мечтите“ и на благоприятното впечатление, което очевидно му бе произвела. Чичо Роджър му бе съобщил, че баща му с удоволствие би приел един екземпляр за подарък. Джак я бе надписал на майка си и на баща си, разбира се, и майка му му изпрати писмо. Тогава и баща му се смили и му написа кратко писмо, в което заявяваше, че искрено се радва да види една „добре изпипана работа“ на Джак, добавяйки накрая, че рисунките му сега показват увереност в стила или някакъв комплимент от този род. Другото приятно събитие в живота му бе решението да заминат в края на юни с Наталия на пътешествие до Югославия и Гърция. Наталия обичаше и двете страни. Джак се надяваше на малко по-щастливи преживявания в Югославия, отколкото на двадесет и две годишна възраст в техния затвор.

В началото на май Елси замина за повече от седмица в Ню Джърси, отсядайки в една къща в компанията на около шест човека. Изпрати им оттам две пощенски картички, адресирани до него и Наталия, в които разказваше за плуване, яздене и „готвене на открито в двора“. Тогава пристигна и един подарък за дома от Елси — конски чул на жълти и зелени квадрати, обшит по краищата с кожа. Джак го нарече „твърдото одеяло“, тъй като бе толкова дебело, че трудно можеше да се сгъне и стърчеше в краищата си на двойното им легло. Един съботен следобед Наталия отиде с колата до Ню Джърси, за да се види с Елси и се върна в неделя късно вечерта. Джак не я попита дали е прекарала нощта в къщата, в която бе отседнала Елси. Имаше чувството, че са отскочили до някой мотел в близко съседство.

Джак се зарадва на топлото отношение на баща си. Свикнал бе да мисли, че може да живее без близостта и материалната подкрепа на родителите си, но не можеше да отрече, че баща му дълбоко го бе наранил с поведението си след случая с югославския затвор. „Липса на дисциплина“, бе му натяквал тогава — фраза, с която изразяваше най-голямото си презрение. Никога вече не бе смъркал кока, дори за развлечение, дори когато баща му нямаше как да разбере, никога не се напиваше, както правеха от време на време някои хора, спря и да пуши. Ако бе споменал на някого за тези промени в живота, си, то това бе единствено чичо Роджър, но не и на баща му, на когото не бе писал, ако не се броят няколкото картички за Коледа, вече седем или осем години до момента, когато му бе изпратил един екземпляр от „Мечтите“. Джак си спомни за една своя теория, когато спря да пуши: хората не се нуждаят от опиати, възможно е да минеш от едно състояние в друго, по-щастливо, чрез музика или гледане на живопис, а може би и чрез малко работа понякога. Определено не действаше по начина, по който действаше коката, но имаше нещо в тази теория. Джак вярваше в нея и до днес. Сигурен бе, че може само да застане до един отворен прозорец и да се доведе до състояние на замаяност или даже до припадък, представяйки си катастрофа с кола, нечий смазан череп и изкормени вътрешности срещу някой пътен знак. Но никога не се осмеляваше да осъществи докрай този експеримент, за да не припадне наистина. Възможно ли бе Елси, със своята разпаленост, да прави същото? „… не само Ню Йорк, всичко за мен е понякога като огромна изненада. Музиката, особено когато се събудя… Разбира се, че мисля за водородната бомба, макар и не всеки ден. Тогава поглеждам нагоре и виждам, че небето е все още ясно. Но мога да си представя облака, надвиснал там…“ Джак си спомни, че веднъж бе заговорила в подобно душевно състояние, припомни си и наивния й и сериозен глас.