Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

— Ооу-уии! — изписка другият фъстък, още по-дребен и залази на четири крака нагоре по стъпалата.

— Къш! Мястото ви е долу! И на двамата! Марш оттук! — Ралф ги отпъди с ръце.

Писклив женски глас извика нещо на италиански от долния етаж.

Ралф се улови за перилата, наведе глава и се провиква:

— Мадам! Бихте ли била така любезна да свалите тези дечица долу? Стълбището е опасно за тях!

— Гледай си работата, мистър Линдърман! Както си ревнал, става два пъти по-лошо! — Но жената се качи да си прибере зверчетата.

— Ако това продължава, ще извикам полицията — просъска Ралф. — Нямате право да нарушавате покоя на хората по този начин!

— Кой крещи най-силно? Кой? — Едрогърдата, яка млада жена, новодомка в къщата, сложи малкото дете на рамото си, а другото хвана за ръка.

— Дръжте си само вратата затворена! Друго не ща! — Ралф влезе в апартамента си и с трясък затръшна вратата. — Дявол да ги вземе, копеленцата му недни — измърмори той в коридора.

Вече втора седмица трябваше да понася всичко това. Неприятностите бяха започнали със смъртта на възрастната госпожа от долния етаж, чиито внуци бяха дошли на погребението й, а после заседнаха в апартамента й, по всяка вероятност, за вечни времена. Тъй като там вече живееше едно семейство, отделно от брата на госпожата, и видимо нямаше кой знае колко голямо жизнено пространство за младата двойка с двете й бебета, а може би и трето бе на път да се роди, то Ралф бе длъжен да докладва за случая пред властите, тъй като сигурно съществуваше някакъв закон за разпределението на еди-колко си човека в тристаен апартамент, но подозираше, че ще му отвърнат: „Ако са роднини и така нататък, могат да живеят както си искат“. А внукът с двете маймунчета, разбира се, щеше да каже, че няма да останат дълго и са дошли само за погребението.

През последните няколко дни Ралф не бе насъбрал и четири часа спокоен сън заради тези малки влечуги, които сякаш бяха денонощно будни — подвиг, на какъвто Ралф не бе способен — и надаваха еднакво силен вой както в шест сутринта, така и в шест следобед. Нервите му бяха изтънели, бе крещял и проклинал прав в коридора, което го бе направило още по-неприятен за съседите му. Знаеше, че и без това го считат за ексцентричен, може би и за враждебно настроен особняк, макар и да поздравяваше учтиво с „добър ден“ и „добър вечер“ всеки член на семейството, когато се срещнеха на стъпалата, дори да бе някой груб и намусен малчуган. А откакто започна да крещи на бебетата, се уплаши, че хората от кооперацията могат да се настроят против него. Струваше му се невероятно, че другите обитатели могат да понасят този шум — може би се чувствуваха като у дома си, като в Италия или откъдето бяха дошли. Но не им се налагаше да си отпочиват през деня и да изкарват прехраната си с нощен труд. А и половината от тях въобще не ходеха на работа.

Ралф легна в малката си спалня и се опита да се овладее. Минаваше четири следобед. Мъчеше се да заспи от дванадесет насам. Трябваше да е на работа в седем и половина, а часовника си бе навил за шест и половина.

— А, Бог — обърна той измъчено лице към кучето, което легна до него с муцуна върху лапите си и го загледа въпросително — прости ми.

Ралф затвори очи и задиша бавно, за да се успокои. Изпод клепачите му изникна къщата на Елси — мрачна и безрадостна, на четири високи етажа, със здрави и непроницаеми като на банка врати. Образът изцяло го потисна, дори събуди в него някакво чувство на уплаха и задвижи отбранителните му инстинкти. В тази мрачна къща една вечер в шест бе потънала малката, крехка фигурка на Елси. Трябваше да изтрие този образ от съзнанието си, за да може да поспи. Елси, разбира се, не можеше да фигурира в указателя на този адрес, нито Марион Гил, макар и името й да бе надраскано с молив под друго име отдолу пред тежката врата, тъй че не си направи труда да провери за него в телефонния указател и го забрави.

Ралф въздъхна и положи глава на възглавницата.

— Чук-чук-чук!

Сега пък някой тропаше по външната врата.

— Кой чука? — кресна Ралф.

— Сартори!

Ралф наметна хавлията си и пъхна за приличие крака в домашните си чехли. Открехна малък процеп във вратата.

— Ей, чуй ме добре! Предупреждавам те да престанеш да крещиш, в противен случай…

— Имам правото на тишина и почивка на този етаж! — В чернокосия младеж Ралф разпозна бащата на децата.

— Ти имаш своето право, аз пък имам моето да не търпя крещящ маниак в тази къща, ясно ли е?