Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

— Тогава затворете си вратата долу!

— Горещо е, пък и готвим. Хората могат…

— Да, и вони! Защо не си отворите прозорците? — Тежката миризма на пържен дроб и неизбежния доматен сос се долавяше отвсякъде в квартирата на Ралф.

— Само да съм те хванал да закачиш някое от децата… — Сартори дръпна юмрука си заплашително назад. Беше по домашна риза с навити ръкави, а очите му святкаха гневно изпод навъсените черни вежди.

— О, крави свещени — изсумтя подигравателно Ралф. — Бъди сигурен, че ме е гнус даже да ги докосна. Мръсна човешка кал. Плъзнали са като хлебарки!

Очите на Сартори се наляха с кръв и той размаха юмрук.

— Човече, ти си побъркан! Ами твоето гнусно псе, да му пик…

— Какво ти е направило кучето ми? — не отстъпваше Ралф. — Не е излаяло даже! Остави Бог на мира!

— Божичко — отстъпи Сартори, поклащайки глава. — Ти си за лудницата. — И си тръгна.

Ралф захлопна вратата. Автоматът й щракна, но той сложи за по-сигурно и верижката. Бог бе застанал на четирите си лапи, озадачен и напрегнат.

— Всичко е наред, момчето ми. Ш-ш-т. — Ралф се опита да успокои кучето и себе си. — А папата чете проповеди против контрола над раждаемостта по цялата земя! Чисто безумие!

Беше безсмислено да се опита да заспи само за час и нещо. Ралф се избръсна на мивката в банята и се поряза. Сложи си стипца. После отвори консерва със супа от гъби и я подгря, прибавяйки канче с мляко, разредено с вода, отряза и малко хляб от един втвърден самун. Когато се пресегна да вземе супата, перна без да иска тенджерката с опакото на дланта си и съдържанието й се разля на пода.

— „Там-ти-там“ — затананика си под нос Ралф, забърсвайки локвичката с парцал и изкриви лицето си в принудена усмивка, която приличаше повече на гримаса. Винаги си налагаше да се усмихва в лицето на дребните злополуки, за да запази разсъдъка си здрав, когато беше достатъчно вбесен, за да пререже гръкляна на някого, в случая на Сартори, наперения, самоуверен и нахален първосъздател на двете малки свещени крави. Ралф задъвка парченце сух хляб и обеща на Бог да го нахрани и разходи навън.

След десет минути Ралф бе вече долу на улицата с Бог, вирнал високо глава, твърдо решен да не поглежда към синьор или синьора Сартори, ако ги срещне случайно по стъпалата, нито към отломките на това семейство, било то старият брат и чичо на не знам кой си или който и да е друг обитател на апартамента. Остър глад глождеше стомаха му — нямаше значение, това щеше да крепи духа му бодър. Можеше да си купи сандвич от „Пламтящата аркада“ по всяко време, когато пожелае. Печални осем часа го очакваха сега, печална част от живота му в тази аркада, в тази клоака, а ето че и Елси бе тръгнала по пътя, от който най-много се страхуваше, и то не с кой да е друг, а с Джак Съдърланд. Нима можеше да забрави изражението на мисис Съдърланд в онзи неделен предобед, малко преди да се прибере в апартамента си? И когато бе видял Елси и мисис Съдърланд да се разхождат по Седмо авеню ръка за ръка и мисис Съдърланд във внезапен порив на горест бе стиснала ръката й, говорейки възбудено, вероятно умолявайки я да остави съпруга й на мира. Колко лудост, грях и злочестина криеше този свят! И сега Елси се бе преместила в луксозен апартамент — или поне така му се струваше — издържана от Джак Съдърланд, а може би и от други. Елси бе станала проститутка и живееше с проститутка — момичето с къса кестенява коса, което бе видял с Елси и Съдърланд в шест сутринта в онази фатална неделя. То изглеждаше по-възрастно от Елси, която понякога му приличаше на петнадесетгодишно дете. Момичето, което наричаха Марион Гил, без съмнение си присвояваше част от парите, които Елси изкарваше.

А отгоре на всичко Съдърланд не бе имал почтеността или смелостта да отговори на писмото му!

Ралф рязко се извърна и затегли Бог за каишката към дома. Спомни си за учтивите полузагатнати намеци в писмото си по отношение на новото увлечение на Съдърланд, напомнящи му с най-сдържан и любезен тон за непоправимата вреда, която щеше да нанесе на Елси. Ралф бе намекнал и за възможността да се обърне към властите, тоест към полицията, но дори и тази заплаха бе изразил с най-меки думи. На двадесет години, Елси бе вече на „юридически валидна“ възраст, когато съгласието й важи пред закона, но едно полицейско разследване можеше да я принуди да даде името и адреса на родителите си, а Ралф тъкмо това и желаеше, тъй като бе сигурен, че родителите й щяха…

Мислите му се преплетоха. Всъщност, срамуваше се да отиде в полицията. Не беше ли на шестнайсет юридически валидната възраст при момичетата? Не би ли могла Елси да откаже да даде адреса на родителите си?