Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

Звънецът на домофона забръмча и Джак влетя в малко квадратно фоайе. Вътрешната врата в коридора бе отключена.

— Джак! — извика Марион някъде отгоре.

— Идвам! — Джак вземаше задъхан по две стъпала наведнъж.

— Какво става тук, по дяволите! — чу се глас от долната стълбищна площадка през открехнатата врата на един апартамент. Джак забеляза за миг с ъгълчето на окото си смръщената физиономия на мъж на средна възраст, застанал отвън с ръка на валчестата дръжка.

— Джак, Джак, насам! — извика Марион, сгърчена и трепереща от уплаха.

Джак влетя през друга врата вдясно от стълбището.

Елси лежеше на пода по гръб, с една възглавница, пъхната под главата й. От горната част на главата й по лицето й се стичаше кръв.

— Господи! — простена Джак. — Какво, по дяволите, е станало?

— Нападнаха я долу на вратата! Чух я да крещи — когато слязох, забелязах, че някой побягна навън. Елси бе паднала на стъпалата, но беше все още… кълна се, беше жива, докато я извличах нагоре! Опита се да ми каже нещо!

Джак опипа с палец китката на Елси — стори му се доста студена, но самият той бе все още разгорещен. Полуотворените й очи го ужасиха.

— Обади ли се в болницата „Сейнт Винсънт“?

— Винс телефонира. Момчето от най-долния етаж… Мислиш ли, че е мъртва, Джак? — Марион трепереше.

Джак се опита да премери пулса й. Пулс нямаше. Приближи изпотените си пръсти до горната й устна, но не долови дишане. Разгърна бялото й яке и потресен забеляза още кръв на левия й хълбок и по-надолу, под сините й джинси.

— Божичко! Дай ми едно одеяло, Марион!

Марион прекрачи във вътрешността на мансардата, измъкна одеялото на едно от леглата, довлече го, дърпайки го за единия край и покриха с него Елси до врата.

— Джак, мислиш ли, че е мъртва?

— Не знам. За бога, кой беше долу? Можа ли да го видиш?

Марион поклати глава.

— Видях, че вратата се захлопна. Мярнаха ми се бели панталони, мисля. А Елси беше паднала някак с главата нагоре по стъпалата. После Винс, момчето от партера, дойде и ми помогна да я качим. Тогава мислехме, че само са я повалили на земята! Мислехме, че една мокра кърпа ще е достатъчна! Даже казах на Винс да си тръгне и тогава ти се обадих по телефона, после Винс дойде пак и го помолих да телефонира на болницата „Сейнт Винсънт“. Сега може да чака долу на улицата, за да покаже на хората от линейката апартамента.

— Боже мой — простена Джак. Стреснат, забеляза, че главата на Елси изглеждаше леко вдлъбната. Част от кръвта бе потъмняла, друга част все още бе яркочервена.

— Има чудовищна рана на главата! Мислиш ли, че е само в кома, Джак?

Не! Мислеше, че е мъртва. Чу отвън стоновете на линейката, унили и зловещи.

— Идват — каза Марион.

— Кой изверг, по дяволите… Не можа ли да видиш кой изтича зад вратата?

— Не можах да видя, Джак, кълна се. Подозирам, че е отвратителната, гнусна Фран. Кълна се в Бога! — Марион го погледна с широко разтворените си, изпълнени с ужас очи. — Кой друг може да бъде?

След няколко секунди лекарите от болницата, в бели униформи, се надвесиха над Елси, полицай с още един-двама човека, внезапно изпълнили голямата стая, започнаха да задават разни въпроси. Всичко, което успя да дочуе, бе думата „смърт“, общото мнение бе, че Елси е мъртва. Всички трябваше да се отдръпнат встрани, докато един човек правеше снимки първо с одеялото, после с откритото тяло. Попитаха Марион за името й като наемател на апартамента и за връзката й с „момичето тук“, за нейното име и за най-близките й роднини и познати. Марион отиде някъде да потърси адресите.

После се заеха да разпитват Джак. Той носеше документи за самоличност в портфейла си, потвърдени и от Марион, която обясни, че му е телефонирала след четири и го е помолила да дойде тук. Попитаха и двамата имат ли представа кой може да е нападнал момичето; след известно колебание Марион отвърна „не“, а Джак само поклати глава.

По пода заскърцаха обувки. Отнасяха тялото на Елси на носилка.

Марион последва носилката в коридора. Джак стоеше до нея. Страхуваше се да не припадне, но тя бе изправила глава със сурово и неумолимо изражение на лицето. Един мъж фотографираше стълбището долу, а полицаят разговаряше с четирима или петима души, явно обитатели на жилищната сграда.

— Онзи тлъстия, с мустаците — каза Марион на Джак. — Показва си физиономията, само когато трябва да кресне на някого. Винаги пише нещо на машина и не обича да му се вдига шум. Защо не излезе, когато вън, когато Елси… — Гласът й се пресече.