Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

Завиха вляво зад ъгъла.

— Не мислиш ли, че може да е Линдърман?

— Лин… Дъртият помияр? Неее, не го виждам в картинката. — Марион внезапно се показа откъм здравомислещата си страна. Обърна сериозните си очи към Джак. — Не, наистина не ми се вярва да е той. Ето, пристигнахме. Или поне аз. — Тя се канеше да изкачи стъпалата на малката площадка пред входа.

— Искам да се уверя, че си влязла — каза Джак и зърна слабата усмивка на Марион, преди да натисне звънеца. — Тази вечер ще си бъдем у дома, Марион. Обади се по телефона, ако желаеш. Дори и ако не е наложително.

— Благодаря ти, Джак. — Гласът на Марион вече звучеше ясно и уверено. Звънецът на домофона избръмча и тя потъна във входа.

Джак постоя няколко секунди нерешително на тротоара, след което пое към дома си с приведена глава, дишайки учестено, като от време на време поглеждаше бегло пред себе си, колкото да избегне сблъскването с някой минувач. В ума му напираха проклятия, гняв, удивление и невяра, и неусетно очите му започнаха да парят — единственият нормален и понятен факт в този момент. Щипещи сълзи измиваха лицето му от праха и предизвикваха остра, палеща болка в очите.

Какво ли правеше Ралф Линдърман в този час? Джак се запъти към дома му, както му бе хрумнало още в мига, когато наливаше „Къти Сарк“ в апартамента на Марион. Щеше да зададе на Линдърман няколко въпроса. Разбира се, можеше и да не го намери в дома му. Не бе сигурен и за номера на къщата му, но щеше да я открие по входа с малката площадка отпред и черната очукана врата. Сега на последното стъпало бе пролазило малко дете и няколко момчета хвърляха мръсна топка за тенис срещу вратата — всички обърнаха глави към Джак и го зазяпаха, когато мина между тях и натисна звънеца на Линдърман. Предната врата не беше заключена.

— Този звънец не работи — каза едно от хлапетата и се разкикоти.

Джак не знаеше да му повярва или не.

— Искате да видите смахнатия стар глупак ли? Качете се направо горе.

Двамата хлапаци писнаха пронизително и се запревиваха от смях.

Джак натисна дръжката на вътрешната врата, която се оказа също отключена и се заизкачва по стъпалата. Гласове и миризми на ядене, плесен и прах. В горещината вратата на всеки апартамент бе мъничко открехната. Най-горният етаж, спомни си Джак, и вратата в дъното, вляво. Джак почука.

Отвътре се разнесоха стъпки.

— Ако си отново ти , няма да ти отворя вратата!

Джак почука по-силно.

— Тук е Съдърланд!

Мълчание.

— Съдърланд?

— Точно така, мистър Линдърман — отвърна Джак, застанал леко разкрачен на площадката. Избърса с опакото на ръката потта от челото си.

Линдърман отключи вратата. Бе наполовина избръснат, с насапунисано лице и самобръсначка в ръка.

— Какво се е случило?

— Мога ли да вляза?

Линдърман сковано отстъпи встрани и покани Джак в жилището.

Някой от долния етаж крещеше на италиански и гласът не бе напълно заглъхнал, когато Линдърман затвори вратата.

— Извинете ме за вида ми — каза Линдърман, — но в тази къща цял следобед се вдига невъобразим шум и нямам и миг спокойствие, а вече се приготвям за работа.

Джак кимна. Линдърман беше по панталони и долна риза. Кучето на черни и бели петна задуши краката на Джак и помаха полусърдечно с опашка. Линдърман зашляпа с чехлите си из апартамента, за да спре шуртящата отнякъде вода.

— Какво е станало — попита връщайки се Линдърман. — Вие май сте тичали? В тази горещина?

— Не. — Джак не сваляше поглед от Линдърман.

— Искате ли чаша студена вода?… Защо ме гледате така? Предполагам, че писмото ми ви е подразнило.

Джак чувствуваше гърдите и лицето си като пламтяща фурна. По цялото му тяло се стичаше пот.

— Какво правехте този следобед?

— Ха! Опитвах се да заспя. Едно младо семейство наскоро се премести да живее долу. Дечицата им пълзят къде ли не из къщата, чак до тази площадка ! — Линдърман посочи с ръка. — А аз съм дежурен от осем. Трябва все пак малко да поспя. Ако това бяха работни звуци, винаги съм го твърдял, не биха ме влудявали толкова, но слушам по цял ден излишни шумове. Децата пищят, хората крещят!

Наблизо се чу силен удар — тряс! — и Джак подскочи като ужилен, вперил поглед във вратата.

— И така е всеки ден! Ритат топка срещу вратата ми! — заговори Линдърман със саркастично презрение. Все още държеше самобръсначката в ръка. — Правят го нарочно, разбира се.

В коридора писна детски гласец.

— Бих искал да тренирам Бог — да ги изчисти всички от този етаж, но те ще се оплачат от кучето ми и ще спечелят! Никой вече не го е грижа за спокойствието и реда.