Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

— Разбира се, че можеш да останеш с нас — опита се да я подлъже Джак. — Ще има весел маскарад. Ще играем на стражари и апаши.

Златистите очи на Амелия се разшириха.

— Кой ще дойде? Кога?

— Някои ще бъдат облечени в пижами. Хайде, бързо се преобличай!

Звънецът иззвъня. Двама униформени полицаи в сини ризи с къси ръкави се заизкачваха по стъпалата. Джак разпозна в единия от тях полицая, който го бе разпитвал в апартамента на Марион.

— Мистър Съдърланд?

— Да, господине — отвърна Джак.

Представиха се един на друг и Джак ги въведе в стаята и им предложи да седнат.

Амелия влезе по пижама, с боси крачета и изрази желанието си да се присъедини към „играта“.

— Амелия, скъпа, остави ни само за пет минути. — Джак я прегърна през раменете и я тласна към детската стая.

— Нали ми каза, че ще дойдат стражари и апаши!

— Апашите още не са пристигнали — изохка Джак.

— Никъде няма да ходя — троснато отвърна Амелия и се изплъзна от ръцете му.

— Съжалявам — каза Джак на полицаите, един от които се усмихваше. — Мога ли да ви поканя в спалнята?

Мисълта за това му беше неприятна, но не искаше да заключи Амелия в стаята й. Джак донесе още един стол. Полицаите го последваха. Затвори вратата под носа на Амелия.

— Ще разговаряме само няколко минутки, скъпа! — Знаеше, че може би ще подслушва зад вратата. Неохотно приседна на ръба на леглото.

— Били сте добър приятел на момичето, така ли? — попита непознатият полицай от криминалния отдел.

— Добър приятел… би могло да се каже, но не и интимен — отвърна Джак.

— Откога я познавате?

Джак се замисли.

— Може би от година. Почти една година.

— А как се запознахте?

Джак погледна към вратата, чийто ключ бе превъртял, макар и да не чуваше шум зад нея.

— Работеше в едно кафене на Седмо авеню. Един ден й направих скица на гърба на една бланка. — Джак потръпна. — Тогава живееше съвсем наблизо, на Минета стрийт. Започнахме да се поздравяваме на улицата.

— И после?

Джак се размърда притеснено на леглото, желаейки да избегне епизода с Линдърман.

— Тогава… тя се запозна с жена ми и… тя я препоръча на един фотограф. Като модел. И така тя започна да работи в рекламата на модно облекло. Получаваше многобройни поръчки.

— Да, това е вярно, виждал съм я в модни списания — каза полицаят от криминалния отдел — плещест мъж в средата на трийсетте, с права, елегантно подстригана кестенява коса. — Да сте чували да има някакви врагове? В нейния бранш? Завистливци? Ревниви мъже?

Джак бавно поклати глава.

— Приятелката й Марион Гил може би познава хората, с които работи. Аз никого не познавам.

Полицаите записаха нещо в бележниците си. Джак попита:

— Разговаряхте ли още веднъж с Марион?

— О, да, преди малко — каза другият полицай. — Тя се свърза по телефона с нас и ние отидохме да я видим. Много симпатично и разбрано момиче.

Джак си помисли за Фран.

— Надявам се, че вече сте попаднали на някаква следа?

— Все още не — предпазливо отбеляза полицаят от криминалния отдел.

Джак забеляза, че дръжката на вратата се задвижи и се опита да не й обръща внимание. Макар и да не бе топло, почувствува челото си да се изпотява.

— С какво е била ударена? Научих, че може би с някаква тухла, намерена в коридора, на долната площадка.

— Да, тухла, покрита с цимент — каза полицаят от отдел „Убийства“ и внимателно погледна Джак. — Тежка около два килограма.

Джак потрепери.

— Какво мислите по въпроса, мистър Съдърланд? — попита го полицаят.

Джак си пое дълбоко дъх.

— Две неща. Че убиецът трябва да е бил… доста силен, за да нанесе такива удари. И после, чудя се откъде ли е намерил тази тухла. — Джак говореше много тихо, с надеждата, че Амелия не подслушва зад вратата. — Но предполагам, че това не е от голямо значение.

— Подозираме откъде е взета. На около десетина метра от вратата. Там има две боклукчийски кофи, в които са изсипани разни парчетии от строеж.

— В каква посока?

— Посока? — недоумяваше полицаят от криминалния отдел.

— От външната врата на къщата.

— О, в южна посока — съобрази полицаят. — Кофите за боклук се намират южно от входа. Мистър Съдърланд… имате ли някаква представа… някакви подозрения, кой би могъл да извърши това?

Джак изтри с ръка потта от челото си.

— Не. Не познавам обкръжението й. Хората, с които общува. Но бих желал да ви бъда с нещо полезен. Съпругата ми и аз много обичахме Елси. — Джак нервно стана от леглото, внезапно загубил охота за по-нататъшни обяснения, почувствувал, че разговорът потъва в задънена улица.