Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

— Къде бяхте днес в четири часа? — попита Джак.

— В четири? — Линдърман изглеждаше изненадан. — Тук си бях.

— Кога разходихте кучето си за последен път?

— Кога съм разхождал Бог? На обяд, около дванайсет. Трябва да го изведа още веднъж, преди да отида на работа. — Линдърман се обърна и неволно докосна насапунисаната си буза с ръка. — Какво има, мистър Съдърланд? Да не са обрали дома ви? Кражба с взлом?

Докато тичаше към дома на Линдърман, Джак толкова живо си представяше как Елси се прибира вкъщи, забелязва го, казва му нещо грубо през рамо и Линдърман грабва първото, което му попада пред очи, някаква тухла от канавката, след като чашата на страданието му прелива от обидите и отблъскването му от Елси, и я удря по главата, след като е отворила вратата със собствения си ключ, удря я може би още два пъти, докато тя пищи, после хвърля тухлата и побягва, когато дочува как Марион отваря вратата на фоайето. А ето че сега Линдърман се ядосваше със своите съседи, твърдеше, че си е бил вкъщи през целия следобед, а може и наистина да е бил. Можеше ли да му повярва?

— Мистър Съдърланд…

— Не, не е кражба с взлом — отвърна Джак.

— Да не би да се е случило нещо с малката ви дъщеричка?

— Не.

— С Елси ? — Линдърман го погледна разтревожено.

— Не, не.

— Е, хубаво… Бихте ли ме извинили само за минутка. Можете да се разположите удобно. Трябва да се доизбръсна, а после да изведа кучето на разходка. — Линдърман му посочи креслото и се скри в банята, явно някъде вдясно от двата прозореца.

Джак тихо пристъпи към отворената врата, през която бе излязъл Линдърман. Видя малка спалня с неоправено легло и чу водата отново да шурти. Леглото изглеждаше така, сякаш Линдърман току-що се бе събудил от сън, но не бе ли възможно и да е излязъл още в три следобед? Джак се приближи до вратата на апартамента и забеляза над нея рекламен афиш, обрамчен в кафяв кант, на който бе написано с големи черни букви: ПРИГОТВЕТЕ СЕ ЗА СРЕЩА С ВАШЕТО КУЧЕ. Линдърман бе преправил с четчица думата БОГ. Такива афиши се продаваха в будките за сувенири.

— Ха-ха! — изкриви лице в саркастичен смях Линдърман, връщайки се от банята с кърпа в ръка. — Моето последно изобретение. „Пригответе се да…“

— Къде работите сега, мистър Линдърман?

— Аа. Мръсен вертеп. Наричат го „Пламтящата аркада“, между Бродуей и Осемдесет и първа улица. Хляб и зрелище за масите. Отворено е по всяко време на денонощието. Омразна клиентела, не мисля, че би ви допаднала… Мистър Съдърланд, колко сте пребледнял!

— Пребледнял?

— Само до преди една минута бяхте червен като цвекло, а сега имате вид на ни жив, ни умрял! Ако искате да поговорим за това, което ви написах за Елси, то — не бихте ли… — Линдърман протегна ръка, сякаш искаше да придружи Джак до креслото в голямата стая.

Джак се дръпна рязко назад и улови дръжката на вратата.

— Благодаря ви, но трябва да тръгвам. Извинете, че ви обезпокоих. — Джак бързо излезе.

Отново беше на слънце, крачейки с поуспокоена стъпка. Въздухът приятно галеше измъченото му тяло. Пресегна се за ключовете си.

Наталия и Амелия си бяха у дома. Наталия се суетеше из кухнята.

— Здравей, Джак! Познай какво ще… Какво има, Джак?

— Нищо.

— Господи, не приличаш на себе си! Къде беше?

Джак осъзна, че леко трепери. Треска ли имаше?

Спомни си за онзи мразовит ден, когато Елси лежеше трескава, с посинели устни на леглото им в спалнята — февруари ли беше тогава? Свали ризата-кимоно през глава.

— Ще взема един душ. — Прекрачи в банята и завъртя кранчето с топлата вода.

Наталия го последва.

— Джак, какво има? Да не би си се сбил някъде?

— Нее! — Джак едва не се разсмя, пристъпвайки под горещия душ.

Благословена вода, за миг забрави всичко около себе си, опиянен от живителните струи, подложи глава под тях и извърна нагоре лице, усещайки приятни тръпки по цялото си тяло. Зъбите му престанаха да тракат.

— Топъл душ в тази жега… Искаш ли нещо студено за пиене?

— Само чаша горещ чай.

— Сериозно.

— Да, моля те.

Джак нахлузи хавлията си и пренесе чая в спалнята. Кимна на Наталия:

— Седни.

Наталия се поколеба, но той посочи с настоятелен жест стола до леглото.

— Добре. Няма ли да ми кажеш най-сетне какво има? — Наталия нетърпеливо приседна на крайчеца на стола с права облегалка.

— Елси е убита — промълви едва чуто той.

Наталия трепна.

— Убита! Какво искаш да кажеш?

— Днес следобед. Марион ме извика по телефона. Станало е около четири часа.