Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

— Убита… как!?

— Някой я е ударил много силно с тухла по главата. — Джак вдигна отново треперещата си ръка към чашата с чай.

— И къде е станало това?

— Точно пред входа на къщата. Марион я е чула да крещи, и… когато слязла долу, я намерила на стъпалата и я качила в апартамента. Мислила, че е само в безсъзнание, ала тя вече била мъртва. Полицията дойде… и една линейка от болницата „Сейнт Винсънт“. Марион мисли, че…

— Не мога да повярвам — простена Наталия. — Не мислиш ли, че онова влечуго Линдърман… — Наталия се изправи. — Видяла ли е нещо Марион?

— Не. Някой се стрелнал зад вратата, някой в бели панталони, но тя е още в състояние на шок, скъпа, може и да се е излъгала?

— Не вярвам! Кажи ми, че не е истина, Джак! Не е възможно!

— Отбих се у Линдърман — каза Джак. — Твърди, че си е бил целия следобед вкъщи и изглежда, че наистина е така… Марион спомена за онова момиче, Фран. Сещаш ли се? Онази кранта, с физиономията на боксьор.

— Фран, да.

— Как й беше фамилията?

— Не помня… Боже мой, Джак… видя ли Елси?

— Естествено. Да. След като ми се обади Марион, пробягах разстоянието до Грийн стрийт. Мислех си, че Елси е само ранена… че е изгубила съзнание, но… — Джак не искаше да описва раните по тялото й. — Марион подозира Фран… О, ченгетата рано или късно ще я открият. Сигурен съм, че ще разпитат и Линдърман. Но колко ли извратени типове са се навъртали край Елси. Нямам и представа. А ти?

Наталия изглежда не го слушаше. Лицето й бе сгърчено от болка, главата й безсилно отпусната надолу, а очите — сухи и безжизнени.

— Господи, Елси ! Не! — внезапно изкрещя тя, стресната от ударите по затворената врата.

Амелия леко открехна вратата, явно желаейки нещо.

— Сега ще се върна — каза Наталия и излезе. — Не, скъпа, с татко ти си говорим за нещо. Само пет минутки. Да, за пътуването. Ние… — Гласът й затихна в коридора.

Пътуването за Югославия. Бяха го запланували за края на месеца, със самолет до Белград, през Виена. В ъгъла на коридора вече ги очакваха два куфара, единият с отворен капак, в който бяха опаковали някои неща.

Наталия се върна с чаша „Гленфидич“.

В следващите пет минути Наталия го разпита за всяка подробност — къде е била ранена Елси, какво е казала Марион, къде е тя сега (Наталия бе виждала Мира, но не бе сигурна за фамилията й — Джаксън или Джонсън); какви въпроси е задавала полицията, как се е държал старият Линдърман.

— Отивам да я видя — съобщи Наталия.

— Кой? Марион?

— Елси.

Джак не успя да я разубеди. Наталия смяташе да посети първо болницата „Сейнт Винсънт“ и ако не я откриеше там, да отиде направо в моргата.

— Тогава ще дойда с теб — заяви Джак и стана, готов да се преоблече.

— Искам да остана сама.

Нещо в решителния й глас и плътно стиснатите й устни го накара да отстъпи. Тя наистина предпочиташе да отиде сама.

— Не позволявай на Амелия да гледа новините тази вечер. Могат да съобщят нещо по телевизията, разбираш ли? — прошепна Наталия.

Джак бързо се облече след захлопването на външната врата. Навлече леките си памучни панталони и ризата, провесена навън. Взе от банята джинсите си „Левис“, потъмнели в горната част от потта.

— Тат-коо! Небу-коо! — извика Амелия от всекидневната.

— Какво? — Завари дъщеря си, легнала на пода, подпряла главицата си върху лакът, с паднала над лицето й коса.

— Ето го тука! Мога да го прочета! Какво е това?

Джак се наведе над картата на Югославия, която Амелия бе разгънала върху килима, но видя само един голям правоъгълник на хартията.

— Някакво селище. Какво друго има?

— Ще ходим ли там? — Изгубила търпение, Амелия изхленчи: — Не е град, прилича ми на село. Тук, в крайчето. Виж!

От прозореца зад гърба й струеше слънчева светлина и огряваше със златисти отблясъци светлата й коса, което му напомни за Елси. Последната слънчева светлина за последния ден от живота на Елси. Джак затвори очи и извърна глава настрана.

— Ще отида да приготвя нещо за вечеря. Не си ли гладна вече?

— Не — нацупи се Амелия. — Къде е мама?

— Излезе за малко. Скоро ще се върне.

Наталия бе започнала да прави вечерята, така че не му оставаше много работа. Тъкмо бяха седнали на масата и телефонът иззвъня. Мъжки глас се представи за еди-кой си инспектор и запита дали може да намине тази вечер и да поговори с Джак.

— Разбира се. Сега ли?

— След десетина минути.

Джак се опита да положи Амелия в креватчето, но тя бе заподозряла нещо и започна да го разиграва: „щяла да си легне, не, нямало да си легне, защото някой щял да дойде у дома“.