Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

Ах, този Линдърман! Колко малко всъщност знаеше! Би ли могъл някога въобще да си представи, че Наталия и Елси са прекарали, може би, заедно нощта в прегръдките една на друга? Както и да е, писмото беше отвратително, с обичайните за Линдърман мръснишки подхвърлялия и намеци, от които на Джак му призляваше, тъй като в тях открито прозираха домогванията му към Елси. Прииска му се да хвърли писмото в огъня, макар и този жест да му се струваше старомоден и мелодраматичен, пък и не искаше след това да вижда купчинката пепел върху тлеещата сивкава жарава в камината. Накъса писмото на малки парченца заедно с плика, изхвърли ги в найлоновата торбичка за смет между обелките от портокал и силно я затръска, за да пропаднат по-дълбоко.

Линдърман пишеше, че за поведението му си „заслужаваше да бъде донесено“ — и тук една дума беше зачеркната, сякаш Линдърман бе имал предвид полицията. Е, това също беше забавно. Можеше да си представи Линдърман и Елси в полицията, където Елси щеше недвусмислено да заяви със свойствената си прямота и пиперлив език, че няма склонности към мъже и следователно какво, по дяволите си въобразява този Линдърман?

Всъщност Линдърман не го заплашваше с нищо конкретно, каза си Джак. Но чувствуваше нарастващата обърканост и безпомощност на старика — та той дори не знаеше къде живее Елси сега — е, поне така се надяваше.

В ателието Джак включи радиото, чу попмузика и превъртя копчето на станция с класическа музика — някакъв галещ и успокояващ слуха струнен квартет. Намали звука до най-тихо.

След час и нещо телефонът иззвъня, обаждаше се Наталия. Каза му, че е все още при Елси.

— Боб отиде ли на работа тази сутрин?

— Да. Понася го изключително смело.

— Добре. Ще се върна скоро.

Наталия си дойде чак на обяд, натоварена с пакетчета, които бе купила от деликатесния магазин заедно с букет нарциси. Нареди цветята в една бяла ваза.

— Снощи почувствувах, че ще припадна — затова и останах там.

Джак отнесе пакетчетата в кухнята.

— Мога да си представя. Можа ли поне малко да поспиш?

— Спах като заклана. Честно казано, не исках да се прибера тук и да заваря Боб, още повече да разговарям с него.

— Зная. Разбирам те, скъпа.

Тя се изправи на стола и го погледна, леко смръщила вежди.

— Благодаря ти, Джак — произнесе тя натъртено, сякаш наистина имаше за какво да му благодари. — Ще приготвя нещо за обяд. Има ли нещо интересно днес в пощенската кутия?

— Н-не. Е, получих всъщност едно мило поздравление от Трюз. За „Полуразбрани мечти“. Ще ти го покажа ей сега. По-добре сама да го прочетеш.

Наталия прочете писмото и се усмихна.

— Но това е чудесно! Направо не мога да повярвам. Тридесет процента над очакваното! Никак не е зле.

По време на обяда, за голямо облекчение на Джак, Наталия не спомена нито веднъж името на Луис или Боб. Разказа му колко се зарадвала Елси на дадения назаем албум с репродукции на Де Куунинг, как й показала любимата си картина, която открила в албума сред тях. Обещала да не изнася албума вън от дома. Наталия говореше така, сякаш познаваше много добре квартирата на Грийн стрийт — мина му през ума, че Линдърман би могъл да я проследи някой ден. Затова и докато пиеха кафето, реши да й съобщи:

— Получих тази сутрин и едно доста неприятно писмо от Линдърман. Противна ми е дори мисълта да ти го покажа.

— Лин… а, онзи изкуфял старик. И какво иска още?

— Същото. Но този път… — Джак принудено се засмя. — Сега си мисли, че въртя любов с Елси, тук, в нашия апартамент и че това те прави много нещастна.

— Какво? — усмихна се Наталия и в очите й избухна весело пламъче. — Не може да бъде!

— Сериозно ти говоря. Само че изхвърлих писмото. Накъсах го на парченца.

— Жалко. Щях хубаво да се посмея.

— Е… беше забавно и същевременно не чак толкова забавно. Не знае къде живее Елси сега, надявам се въобще да не разбере. Бъди сигурна, че не те е проследил чак до Грийн стрийт, когато и друг път си ходила там.

Наталия посрещна последните му думи твърде сериозно.

— Вече ще внимавам. Казах ли ти, че вчера, когато се връщах от Луис, той стоеше на ъгъла на Гроув и Блийкър? Точно по обяд. Гони ме чак до входната врата и се провикна: „Мисис Съдърланд!“ — сигурно щеше да ми задърдори някоя глупост, но аз бързо натиснах звънеца и ти ми отвори. Каква наглост, да пише такива щуротии! Не е трябвало да късаш писмото, скъпи. — Гласът на Наталия запази елегантно самообладание, ала пръстите й нервно потропваха по ръба на масата.