Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

Джак стана от леглото и се ослуша — в апартамента бе тихо. Амелия сигурно още не се беше събудила. Джак внезапно изпита непреодолимо желание да облече спортния си екип и да направи утринния си крос около Бедфорд и Хъдсън за двадесетина минути, но какво би станало, ако Боб се събуди точно тогава и намери къщата празна, с изключение на Амелия? Джак неволно се засмя с уста, все още пълна с паста за зъби.

Затова облече един халат и приготви масата за четирима човека — в случай, че в кухнята се появят и Амелия, и Наталия — наряза хляб за препечени филийки, макар и Боб да му се струваше от този тип хора, които стриктно пазят диета и рядко слагат сутрин нещо в устата си, с изключение на чаша чисто черно кафе. Бе красив пролетен ден с обещание за ярко, топло слънце в по-късните часове.

Къде ли се губеше още Наталия? Какво бе правила цяла нощ? Да не би да беше пийнала малко повече с Елси и Марион и да й се бе наложило да остане там поради крайно изтощение? По свое желание ли бе останала? И в едно и също легло ли бе спала с Елси? Джак разбираше подтика на Наталия да смени обстановката, да се събуди в чужда къща, дори и да се наложи да прекара една нощ на неудобния диван, което бе за предпочитане пред това, да се събуди рано сутринта и да седне да закусва на една маса заедно с Боб Кемпбъл. Но защо не му бе телефонирала късно вечерта?

Боб Кемпбъл влезе в кухнята откъм хола, освежен от банята и избръснат — от главата до петите приличаше на истински бизнесмен — чак до маникюра на ръцете си.

— Добро утро, Джак! Добре ли спа?

— Да, чудесно, а ти?

— Много добре, благодаря. Наталия ми даде хапче за сън, но не се наложи да го гълтам. С какво мога да ти помогна, Джак?

— Сядай на масата и ми кажи какво предпочиташ за закуска.

— Кафе и една препечена филийка. И сок, ако има.

Джак му сипа кафе и се погрижи за останалото.

— Къде е Наталия? Сигурно още спи. Не трябва да приказвам толкова силно.

— Ъ-ъ-ъ… Наталия не е у дома. Снощи отиде да види Елси и приятелката й Марион, сещаш ли се? Долу, на Грийн стрийт.

— Сериозно? — Боб намести пълното си тяло на стола, бодър и свеж, сякаш приятелят му Луис не бе мъртъв, сякаш утрото приличаше на което и да е друго.

— Да — отвърна Джак и погледна изпод вежди Боб. Любопитно му бе да види реакцията му — внезапно се усети, че леко преиграва, изговаряйки натъртено думата „да“, което предполагаше някакъв по-изчерпателен отговор.

Боб отпи от кафето си, забил поглед в захарницата.

— Мога да си представя колко съм потиснал Наталия снощи. Цялата тази бъркотия около Луис… Разбира се, че най-уместно би било да се махне за известно време и да забрави. — Той хвърли нещастен поглед към Джак. — Искам отново да благодаря и на двама ви. Каква каша забъркахме вчера. Потресаващо. Наталия… тя е единствения човек, на който можех да се обадя. И така и направих. Много съм задължен и на двама ви. Затова, че ме приютихте.

Той привърши тирадата си тихичко, сякаш произнасяше молитва.

— О, няма защо — бързо отвърна Джак. — Приятелите затова са приятели, да си помагат в беда.

Боб задъвка филийката си само от любезност — апетитът му се беше изпарил.

— Бил ли си на гости у Елси?

— О, да. Ние им гостувахме… два пъти, мисля. Луис и аз.

— Хубава ли е квартирата?

— Да — усмихна се Боб. Имаше златна коронка на кътника до кучешкия си зъб. — Висок таван, всичко боядисано в бяло, ниски легла. Марион е проявила чудесен вкус по отношение на мебелировката. Китарите не са чак толкова много, може би само шест. — Боб се изкиска още веднъж. — Марион е много добра към Елси, пази я от излишни… Е, Елси прилича понякога на хвърчило, подмятано от вятъра. Марион, един вид…

Джак търпеливо изчака. Щеше ли Боб да извърти разговора към темата за Елси и Наталия? Или приказваше само, за да превъзмогне скръбта си?

— Един вид я държи със здрава ръка — подметна Джак.

— Да. Нещо такова… Трябва да тръгвам, Джак — каза Боб и се изправи.

Джак също стана от масата.

— Боб, ако за нещо имаш нужда от нас… Галерията „Катц“ е затворена днес, тъй че Наталия ще си бъде у дома. Надявам се, че след малко вече ще се е прибрала — добави той усмихнат. — А аз няма къде да ходя.

Боб му благодари още веднъж и спомена, че от крематориума — или където и да се намираше тялото на Луис в този момент, могат да се свържат с него в службата му.

— Снощи им дадох всички необходими телефонни номера. Днес трябва да съм там в шест. — Боб сякаш изведнъж свлече непринудената си маска, под която изглеждаше съсипан и отчаян. — Трябва да се стегна — да имам нормален вид в кантората. Не смятам да информирам за нищо когото и да било. Точно както би желал Луис. Довиждане, Джак.