Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

Чувствуваше се по-различно от друг път, с онова странно брожение на мисълта и чувствата, присъщи на кротко влюбения човек. Извади огромен скицник с евтина рисувателна хартия. Сега работеше върху композиция за маслена живопис и искаше да се захване с нея веднага, дори и да се получеше нещо непредвидено. Все още предпочиташе тънката черна линия за обграждане на човешките фигури и предметите. С мек черен молив бе обрисувал насечените контури на мъжка фигура, приседнала в крайчеца на широк удобен фотьойл. Нарекъл бе картината „Озадаченият мъж“. Стъпалата бяха прибрани едно до друго, коленете разтворени, а едната ръка бе подпряла брадичката. Преди няколко дни Джак бе продал и една карикатура, изградена с цялостна, непрекъсната линия: двоумящ се купувач разглежда мека шапка, предложена му от продавача, а продавачът му казва: „Не се тревожете, господине, шапката изразява личността на човека“.

Стреснат от гласа иззад пердето, Джак подскочи и лявата му ръка трепна над скицника.

— Излизам да се поразходя, Джак. Извини ме… ако съм те обезпокоила. — Усмихна се на изненадата му Наталия. Сега, след краткия си сън, изглеждаше по-добре.

— Няма нищо, скъпа. Вали ли навън? — Наталия бе в боти и дъждобран.

— Малко… Няма да се бавя.

Вратата на апартамента се захлопна. Преди още да се е прибрал в ателието си, телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката от хола.

— Здравей, Джак, обажда се Илейн. Как се чувствуват твоите хора днес?

— О-о, много добре. Разбрах, че сте яли в мое отсъствие пържени миди.

— Да, и много други неща. Не беше ли това истинско тържество? Имаше поне четиридесет или петдесет човека. А онова момиче, с което ти танцува…

— Елси.

— Елси. Не мога да запомня това име, тъй като някак не й подхожда. Изглеждаше прекрасна, когато танцуваше. Казваш, че е фотомодел?

— Да, истински!

— Спомням си, че я зърнах веднъж на корицата на едно списание… Звъннах на Боб и на Луис, за да им благодаря, но никой не се обажда. Може би още спят. Тъй че реших да проверя какво става с теб — засмя се Илейн. — Ние стояхме близо до четири сутринта. Как е Наталия?

— Излезе на разходка — иначе щях веднага да ти я дам.

— Надявам се да се видим скоро, Джак. Горещи поздрави на Наталия.

Когато затвори телефона, очите му се спряха на касетата, която Марион му бе дала миналата вечер. Подарък ли бе тя или дадена назаем? Не помнеше. Щеше да попита и да я върне, ако се наложи. Отгоре имаше надпис: „Марион Гил. Среднощен размисъл. Солокитара“. Джак я пъхна в касетофона.

Китарата започна унесено и монотонно, сякаш изпълнителят бе сам и подрънкваше за собствено удоволствие. Песента беше без думи, водена единствено от гласа. Последва бавно и замислено, изпълнено с копнеж кресчендо, което после се разби в порой от струнни звуци, сякаш китаристът искаше да унищожи това, което бе изсвирил. Джак седна на дивана и се облегна назад със затворени очи. Амелия бе в стаята си, укротена специално за целта. Според него това не беше песен, не беше и композиция, а по-скоро роман и лъкатушене на разхвърляни музикални фрази, подобно неудържим планински поток. Музиката беше непретенциозна, но можеше да създаде великолепно настроение, ако човек се вглъбеше и отпуснеше.

Телефонът отново иззвъня. Джак стисна устни от досада, неохотно стана и изключи касетофона.

— Здравей, Джак, обажда се Боб… Да не съм те обезпокоил?

— Не, Боб. Ние…

— Бих искал да говоря с Наталия.

— Тя излезе да се поразходи. От къщи ли се обаждаш?

— Да. — Гласът на Боб звучеше ужасно напрегнато.

— Може да се върне всеки момент. Ще й кажа да ти се обади веднага. Не, почакай! Ето я, влиза. — Джак й подаде слушалката. — Боб е на телефона.

Наталия съблече дъждобрана си и Джак го пое от ръцете й.

— Здравей, Боб. — Тя премести телефона на масичката за кафе и седна на дивана.

— Ооо! Ами, аз си мислех… Знаех си го!

Джак окачи дъждобрана на една закачалка в банята на душа. После с тихи стъпки прекоси хола по посока на ателието си.

— … ако искаш да дойда. Така не е ли по-добре? — попита тя напрегнато.

Джак дръпна с невиждащ поглед завесата. Нещо му подсказа, че Луис е мъртъв. Или бе получил сърдечен пристъп след удоволствията, които си бе позволил миналата нощ, или бе чисто и просто самоубийство. Джак пъхна ръце в задните си джобове и се върна в хола. Наталия все още говореше по телефона — не искаше да я безпокои, затова мина зад дивана, отвори бамбуковото барче, наля една чаша „Гленфидич“ и отиде в кухнята за лед и вода. Подаде й уискито и се върна в ателието си. След няколко минути излезе отново — в хола бе настъпила тишина.