Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

Следобед Ралф започна да пише писмо до Джон Съдърланд. Нещо му говореше, че не бива да го пуска, че трябва да поразмисли върху него, след като го довърши — но самото писане му доставяше удоволствие и му помагаше да поукроти гнева си. Изписа третата страница, после четвъртата. Най-добре бе да реши сетне какво да го прави — първо щеше да го препише, а след това да помисли отново да го изпрати ли или не.

Бе странна неделя в дома на Съдърланд. Когато Наталия се прибра по обяд, Сюзън бе завела Амелия в Американския музей на индианското изкуство в северната част на града и бе разтребила кухнята. Наталия взе душ, облече пижамата си и пожела да си направи преди лягане една „малка закуска“ плюс „Ферне-Бланка“. Събуден от пристигането й, Джак се изкъпа, избръсна се и се облече — изобщо, чувствуваше се превъзходно. Сюзън се бе върнала, но бе заета с Амелия, така че Джак сам приготви закуската на Наталия с топло кафе, което никога не пречеше на съня й при силна умора. Изглеждаше разстроена или раздразнена — разговорът не вървеше, още повече в присъствието на Сюзън.

Времето се беше прояснило, през предните прозорци струеше мека светлина, а задните бяха огрени от слънце.

— Тази нощ счупих всички рекорди — каза Наталия, хрускайки препечена кифличка с мармалад. — По будуване.

В другия край на хола Сюзън играеше на карти с Амелия.

— Изобщо ли не си мигнала?

— Е, задрямах някъде към шест в гостната — отвърна Наталия. — След като вие си тръгнахте, Боб ни сервира разкошни пържени миди.

Сюзън дойде в трапезарията и попита Наталия има ли нужда от нея — можела да си тръгне, а можела и да остане, тъй като си била взела книги за работа. Наталия й каза да направи каквото пожелае, и без това след малко щяла да си легне.

— Как е Луис? — попита Сюзън.

Наталия изведнъж се затвори в себе си, стрелна Сюзън с поглед и й отвърна спокойно, че Луис бил много добре и дори питал за нея.

Наталия се оттегли в спалнята с втора чаша „Ферне-Бланка“.

Сюзън заяви, че тихичко и незабелязано ще се измъкне.

— Наталия ми се вижда доста притеснена за нещо — погледна тя Джак.

— Така ли? Струва ми се, че просто е изморена.

Сюзън облече шлифера си, взе старото си кафяво куфарче с книгите и на излизане му прати въздушна целувка.

Джак леко съжали, че си тръгва толкова рано.

— Татко?

— Тихо, скъпа — прошепна, Джак и се приближи към крехката фигурка, която седеше на пода със златиста коса, разпиляна по раменете и някаква игра между протегнатите й крачета. — Майка ти се опитва да подремне, трябва да пазиш тишина.

— Ти беше ли на онова събиране?

— Разбира се, че бях. Но се върнах по-рано от майка ти.

Амелия усърдно размишляваше.

— Какво значи „по-рано“?

— Ами по-рано! Десет часа е по-рано от единадесет, например. Нещо по-рано се случва преди нещо по-късно.

Той се оттегли с надеждата, че Амелия повече няма да му додява.

В ателието си Джак се загледа в трите снимки на Елси, облегнати върху няколко рисувателни картона на масата — четвъртата и последната бе в едно списание в хола — и отново чу неотдавнашните си думи: „обичам те“. Безумни фантазии и ефимерни думи и чувства, толкова нереални, колкото самата Елси на тези снимки, които показваха лицето й в по-едър план. Елси в черна вечерна рокля само с една тънка презрамка на рамото, облегнала се леко встрани на един елегантен стол, вдигнала очи към някой, който не се виждаше, поднася към устните си чаша шампанско. Ръцете на Елси изглеждаха понякога тънки и крехки, друг път силни и мускулести, както за обектива на камерата, така и за окото. Но най-удивителното за Джак в тази снимка бе изражението на очите й, което я правеше далеч по-възрастна: то съдържаше сякаш мъдростта на стотици любовни преживявания плюс знанието как да се подчиняват мъжете, които подаряват скъпи пръстени. Рекламата бе на някаква бижутерска компания — отдолу, с курсив бе изписано: „просто защото вече има всичко…“ което накара Джак да се усмихне.

Другата снимка бе върху корицата на списанието, в горната част на която бе изписано заглавието му — Елси се усмихваше със затворени устни, но в усмивка грееха най-вече сините й очи. Тук тя приличаше на наивен тийнейджър на не повече от шестнадесет.

На третата снимка Елси излизаше от едно такси край навеса на „Челси“, широко усмихната, сякаш се смееше на глас, с издута от вятъра пола и очи, насочени право срещу камерата. Джак си спомни за онзи мразовит зимен ден пред хотела.