Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

Боб излезе от апартамента.

Джак стоя неподвижен в коридора известно време. Вече бе изгубил настроение за утринен крос из квартала, а и бе късно и на всяка крачка щеше да се натъква на хора, тичащи за спирката на автобуса или на метрото. Навлече сините си джинси и поизмърсената риза, чиито краища остави увиснали навън и се захвана да разтребва кухнята — и тъкмо бе пооправил безпорядъка, когато на вратата цъфна Амелия в розовата си, дълга почти до земята нощница. В нея приличаше на малък херувим, току-що оживял и слязъл от рисунката, за да закуси — в случая кадаиф, един от любимите й сладкиши. Джак й сервира пълна чиния заедно с чаша портокалов сок.

— Ще дойдат ли днес да те вземат за училище?

— Аха.

— Сигурна ли си?

— Да, татко. — На горната й устна имаше капчица портокалов сок, която се опитваше да достигне с езичето си, поглеждайки го изкосо.

Може би Наталия знаеше, но той не бе сигурен. Обади се в училището. Да, щели да вземат Амелия, мис Робълз току-що била излязла, но първо трябвало да се отбие при две други деца.

Джак и Амелия вече се бяха облекли, когато звънецът на домофона иззвъня. Те слязоха заедно до долната площадка. Амелия не попита нищо за майка си, тъй като знаеше, че тя обикновено спи в този час.

— Добро утро, мисис Фарли — усмихна се Джак. — Да ви помогна ли? — Той разтвори широко долната врата.

— Не, благодаря, мистър Съдърланд, ще се справя сама.

Мисис Фарли отново се бореше с пазарската си количка, която този път не бе толкова претоварена, но проблемът с предните стъпала и стълбищната площадка си оставаше.

— Качете се на втория етаж, а аз ей сега ще я донеса — каза Джак. — Добро утро, мадам. — Той поздрави предполагаемата мис Робълз, чернокосо момиче, което не бе виждал преди. Тя водеше със себе си две малки дечица, момченце и момиченце, които пищяха едно срещу друго на външните стъпала.

— Това ли е Амелия? — попита момичето.

— Кой друг може да бъде? Ще дойда да я взема към четири — каза импулсивно Джак, без да е сигурен в това. Е, винаги можеше да се обади в случай, че възникне нещо непредвидено. — Съобщете в училището.

— Добре.

Джак бе взел ключовете със себе си — отвори пощенската кутия, грабна две писма и се втурна да помогне на мисис Фарли, която бе вече в коридора. Взе количката от ръцете й.

— Тръгваме ли? — попита бодро той. Мисис Фарли се усмихна още по-широко.

— Благодаря ви много, мистър Съдърланд — рече тя запъхтяна, когато стигнаха до вратата и. — Толкова мило от ваша страна.

Джак се изкачи в апартамента. Единият от пликовете беше без марка, с досадния ситен почерк, от който се ужасяваше — почеркът на Линдърман. Другото писмо беше от Трюз, чиито инициали Т. Е. У. бяха напечатани на гърба на плика, заедно с адреса на „Дартмур-Егис“. Джак отвори първо писмото на Трюз, тъй като независимо какви новини съдържаше, щеше да бъде логично и следователно — необезпокояващо:

„Скъпи Джак,

Искам само да те информирам, че продажбата на «Полуразбрани мечти» е с тридесет процента по-добра от очакванията, и че в следващия брой на «Таймс» заглавието на книгата ще се появи в рубриката «Препоръка на издателя».

Ще изпратя една бележка и на Джоуел.

Сърдечни поздрави: Трюз

Трилони Е. Уотсън

П. П. Не мислиш ли вече за собствена книга — с тема, която сам ще предложиш?“

Не, Джак не мислеше за своя книга, макар че Трюз два пъти вече бе споменал за тази идея. Джак погледна второто писмо и го отвори. Вътре имаше два листа, изписани от двете страни. Джак бързо ги прочете с нарастващо от минута на минута раздразнение и досада.

Работата се състояла в това, че „продължителната му връзка“ с Елси причинявала или щяла да причини на съпругата му голяма болка и огорчение. Ралф Линдърман изразяваше разочарованието си, че човек, когото считал за културен и възпитан, за истински джентълмен, можел да стигне дотам, че да си „играе“ с едно малко и невинно момиче, използвайки характера му за свое лично удоволствие. „Елси и другите“, бе написано в едно изречение, което навярно означаваше Марион — предположи Джак, спомняйки си за ранната утрин — по-право, вчера сутринта — когато Линдърман го бе видял с Елси и Марион на Гроув, малко преди да се качат в таксито на Седмо авеню. Линдърман бе посветил другата половина на писмото си на „затрудненото положение“ на Наталия, размишлявайки за последиците от неговото поведение върху възпитанието на малката му дъщеричка. Видяла съпругата му — пишеше той — на улицата, нещастието и трагедията били изписани красноречиво на лицето й.