Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

Джак пристигна в галерия „Катц“ малко преди седем. Широките стаи с бели стени бяха вече препълнени с хора и глухото жужене на тълпата му напомни за добре функциониращ пчелен кошер, макар и струйките цигарен дим да разрушаваха илюзията за пасторална картина. Някои от посетителите стояха с чаши в ръка. Той се озърна за Наталия, но не я видя в тълпата, сетне потърси с очи и Елси.

— Здравейте! Вие ли сте Джон Съдърланд? — усмихна се дружелюбно кръглолик мъж на около четиридесетте.

— Да. — Джак пое протегнатата му ръка.

— Исках само да споделя възхищението си от вашите творби в… книгата за „Мечтите“. Прекрасни илюстрации с ярък индивидуален почерк. Наталия ми каза, че не използувате молив и работите на „прима виста“…

— Само когато ми се удаде възможност — отвърна Джак. Кръглоликият мъж още стискаше дланта му.

— Аз работя в „Батърси Прес“. Казвам се Харълд Винсънт. Художествен редактор съм. Наталия ме познава. — Той освободи ръката на Джак. — Мога ли да ви се обадя по телефона в случай, че изникне някоя подходяща работа за вас?

— Да, разбира се.

Мъжът помаха за довиждане и хлътна в множеството, приковал живите си очи в Джак, докато не му се наложи да гледа къде стъпва.

Джак влезе в голямата стая, където Наталия изпълняваше ролята си на любезна домакиня — в момента тя се заливаше от смях, ала гласът й се губеше сред всеобщата глъчка. А картините? Повечето бяха закрити от телата. Тези, чиято горна част можеше да забележи, бяха изпъстрени с различни по цвят тъмни квадрати като небрежна имитация на Пит Мондриан. Имаше и серия от други платна с бледожълти, усукани като змийска кожа фрагменти — може би това бе накарало Наталия да ги оприличи на творби на Хундертвасер. Картините на Силвестър щяха да се продават добре, помисли си Джак, тъй като в тях имаше някакво изящество и цветови баланс. И все пак не биваше да съди по една-единствена картина, макар и другите да не можеше засега да види изцяло.

А Елси? Къде ли беше Елси? Огледа се още веднъж за русата глава, но не я забеляза сред тълпата.

Джак се върна във фоайето, тъкмо когато вратата на асансьора се отвори широко и отвътре излязоха петима или шестима човека, сред които и Елси, в бяла рокля и малка, като на пиколо светлосиня шапчица, кацнала на главата. Сърцето му подскочи.

— Елси!

Тя също го забеляза веднага.

— Здравей, Джак! — Елси му протегна ръка, стисна неговата, надникна за миг в очите му и се огледа.

— Къде е Марион?

— Няма да дойде. Има работа точно сега.

— Изглеждаш много добре тази вечер. — И други хора явно мислеха така, тъй като извръщаха глави към Елси. — Искаш ли чаша вино или нещо друго? Напитките са тук. — Имаше предвид масата в дъното на фоайето.

— Не, не сега.

— Искаш ли да влезеш? Наталия е вътре — вляво.

Влязоха в голямото помещение, леко извиващо надясно около ъгъла на сградата. Наталия бе отишла другаде. Елси бе с черни лачени обувки и черна лачена чанта. Но най-много му допадна усъвършенствувания й грим — устните й бяха в подходящо за нея бледочервено, а финият пастел на клепачите й бе само толкова, колкото да подчертае синьото на очите й. Изглеждаше напълно самоуверена, израснала сякаш с години в маниерите си от времето на първото й гостуване у Луис например. Джак забеляза как очите й проблеснаха и устните й се разтвориха, преди да промълви:

— Ето я Наталия.

Проправиха си път сред множеството към нея. Елси вървеше пред него.

— На снимки ли си била днес, Елси?

— Да. И тази рокля не е моя! — отвърна Елси през рамо.

Наталия се обърна към нея с ласкав поглед: „Здравей, сладурче“, който никой, освен Елси не чу, а Джак го прочете само по устните й. Дали сърцето на Наталия бе подскочило като неговото? Абсурд, помисли за реакцията си Джак. Можеше да си спомни пет или шест момичета, от които някога сърцето му се разтуптяваше, но къде бяха те сега? Полузабравени или напълно изличени от паметта лица и имена. А Наталия все още често го вълнуваше.

Елси се отстрани от Наталия и отиде да види картините. Навеждаше се и се изправяше на пръсти, за да ги разгледа по-внимателно. Джак отбягваше присъствието на Силвестър, млад мъж с рижави мустаци, непохватен и срамежлив, който навярно бе облякъл най-официалните си дрехи за случая.

Към него се приближи Изабел.

— Здравей, Джак! Не видя ли някъде Луис? Поканих ги и двамата.

— Н-не, не съм — отвърна той и за секунда се почувствува отвратително, сякаш носеше лична вина за някаква измама. Възможно ли бе Боб да е дошъл сам? — Извини ме, Изабел, ще попитам Наталия. — Да „попита Наталия“ означаваше да се поинтересува дали не е виждала Боб.