Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

Беше Джон Съдърланд.

— Обажда се Ралф Линдърман. Как сте, мистър Съдърланд?

— Благодаря, много добре — а вие?

— И аз съм добре, благодаря. Обаждам се във връзка с Елси. Безпокоя се за здравето й — добре ли е тя?

— Доколкото знам, да — отвърна Съдърланд.

— Понеже… не съм я срещал напоследък. Вие виждали ли сте я?

— М-м… преди около две седмици, мисля. Чувствува се чудесно.

— А къде живее сега?

— Тя се премести отдавна… не мога да ви кажа, не знам, сър.

— Не ме наричайте „сър“ — изкиска се Ралф. — Някъде южно от Вилидж, навярно?

— Наистина не зная.

— Веднъж я видях да излиза от вашия вход. Не знаете ли поне района, в който живее? Не е ли някъде южно от центъра?

— Нищо не зная. Тя сменя няколко пъти квартирата си.

Ралф не му повярва.

— Работи ли сега?

— Да. Като модел. Справя се чудесно.

— Модел? На живописци, на художници? — Ралф веднага си я представи гола. — По разни ателиета ли позира? — намръщи се Ралф.

— Не. На фотографи. Мода. Първокласна работа. А сега, трябва да ви кажа „довиждане“. След малко тук ще дойдат гости.

Така значи. Добре. Позирала на фотографи облечена. Да се надяваме. Но не бяха ли те от един дол дренки с художниците, на които би могла да позира гола? Интересуваха се от лицето и тялото й, нали? Как няма да изкарва пари. Вулгарността винаги е била печеливша.

Джак тъкмо бе седнал на работната си маса, когато телефонът отново иззвъня. Какво ли му бе щукнало пак на този Линдърман.

— Ало?

— Здравей, Джак. Луис се обажда.

— О, Луис! Нат излезе само преди десетина минути, съжалявам — рече Джак. Единствено Луис на този свят можеше да нарича Наталия „Нат“.

— Е, така и предполагах. Работата с там, че търсех именно теб. Питах се дали не бих могъл да намина за няколко минути…

— Сега? — попита слисан Джак.

— Да. Обаждам се от Сакс. Ще взема такси. Бих желал да поговоря с теб. Освен ако не си зает, разбира се.

— Не съм чак толкова зает. Наистина, Луис.

— Тогава до скоро. Ще тичам като хала.

Странна работа, каза си Джак. Огледа се из хола, като че ли имаше значение разхвърлян ли е или не. Много важно като е разхвърлян. В четири следобед трябваше да се срещне с Трюз в „Дартмур-Егис“ и да му представи двадесетте илюстрации, пет от които щяха да бъдат нещо съвсем ново за него. Днес бе тринайсети март — надяваше се да е финалният ден на работата му.

Звънецът на входната врата иззвъня и Джак натисна копчето на домофона.

— Заповядай, това е за теб — каза Луис в коридора и му връчи пазарска найлонова торбичка от магазина Сакс на Пето авеню.

Това било специалитетът на магазина, „бяла бонбониера“ с шоколадови бонбони асорти, които всеки обичал, поясни Луис.

— Благодаря ти много, Луис. — Джак отвори кутията и я поднесе на Луис, но той учтиво отказа.

— Няма да ти отнема много време — каза сериозно Луис и застана в средата на стаята. Косата около плешивото му теме блестеше, големите му кафяви очи примигваха. — Просто, щеше ми се някак… да се видим насаме. Нали разбираш? Струва ми се, че досега не сме имали случай да си поговорим на спокойствие — засмя се внезапно Луис.

— Да… така е. Искаш ли кафе или нещо друго?

— Не, благодаря ти, Джак. Мога ли да седна?

Той седна на дивана.

Джак, както обикновено, се настани в зеления фотьойл.

— Исках да ти кажа… колко много ценя жена ти. За мен тя е… нещо изключително голямо. Неподражаема е! — изговори бавно Луис. — Ако имах възможност, щях да се оженя за нея.

— Може би щеше да ти откаже, тъй като бракът не би бил много удачен за вас.

— Точно така! Ха-ха! Ето това е Наталия — от главата до петите. Между другото, не й казвай, че съм идвал тази сутрин — обещаваш, нали? Ще й се стори твърде необичайно. Да, така е! — Луис отсечено се засмя, оголвайки големи равни зъби върху тясното си лице. — Никой не знае. Не казвай на никого. Нека си остане наша тайна — изговори провлечено Луис, преструвайки се на отегчен. — Излишно е да ти казвам, че Наталия е най-безценното нещо в живота ми. Обичам я даже по-силно от Боб. Е, по различни начини, разбира се, но така е. — Луис тихичко се засмя, както понякога се смееше и Наталия. — Но нямаш причини за ревност, пък и ти никога не си ревнувал или поне не си го издавал.

— Никога не съм ревнувал. Честен кръст — вдигна Джак очи към Луис, който втренчено го наблюдаваше, скръстил ръце върху кръстосаните си колене. — Освен това… може би разбираш Наталия по-добре от мен.