Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

— Разбира се, че не се сърдя, скъпа.

Последва тишина. Тя промълви почти през смях:

— В барчето имаше един човек с маймунка. Малка сива маймунка, много жилава и пъргава. Той…

— Истинска маймунка?

— Даа! — изквича тя и неудържимо се закиска. — Мъжът я учеше как да пребърква джобовете на хората. И тя вадеше разни неща от джобовете на саката им.

— Това навярно е разведрило Луис.

— Той си беше и без това в много ведро настроение. Разказа ми няколко вица. Не си ги спомням сега, но може би утре ще си ги припомня. — Продължителна пауза. Наталия запали цигарата си. — Луис е обзет от мирова скръб. Все едно да застанеш на някоя височина и да съзерцаваш света под нозете си. Да виждаш — вятърни мелници, бели коне, момчета, тичащи боси по брега…

— Не попита за Елси.

— О, Елси! — възкликна тя с радостен, протяжен глас. — Тя ми телефонира тъкмо когато напусках галерията. Беше щастлива като магаре. Луис също й изказа поздравленията си. Той я обича много, знаеш ли?

— Зная. — Със затворени очи Джак се радваше на топлината на тялото й, макар и да не се докосваха в този миг, но най-много на тихия й, сънен глас.

— Елси се тревожеше дали ще харесаш новата й приятелка.

— Изключително, ако трябва да бъда откровена. — Наталия въздъхна широко. — О, Джак, събуди ме утре навреме.

В началото на март Линдърман започна работа като нощен пазач в увеселителния парк „Под пламтящата аркада“ на Осемнадесето авеню в района на осемдесетте. Мястото му беше противно, но му заплащаха седмично по тринадесет долара повече, в сравнение с предишната заплата. Дежурството му бе от четири следобед до осем сутринта — най-интензивното работно време за „Аркадата“, отворена двадесет и четири часа в денонощието, както оповестяваше надписът с жълти крушки под аркообразния вход на парка, осветен и отгоре с ярка жълта светлина. Навътре, по протежението на засводеното пространство се редяха видеоигри, хазартни игри, парични автомати за сокове, бонбони и пуканки, електрически грамофонни кутии, а самото заведение „Под аркадата“ в дъното бе малко, тясно и дълго, още по-шумно и претъпкано с хора, наблъскани лакът до лакът. Невероятно количество шляещи се в два през нощта млади хора, които явно безделничеха и през деня. Мръсната пяна на обществото, каза си Ралф. В продължение на няколко дни считаше, че е направил непростима грешка, като се е съгласил да работи на този обект, но постепенно — към края на първата седмица — атмосферата взе да му харесва по някакъв особен начин. Може би така щеше да научи повече за човешката природа. При все че това, което научаваше, му се струваше отвратително и потискащо, този вид знание можеше да му е от полза в бъдеще. Най-тягостното изтезание за Ралф бе да подлага ушите си на воя на нестихващата музика — това не бе просто шум, не бяха само блудкави и евтини крещящи шлагери, вой, писък и бръмчене — а смесица помежду им. Но даже и този ужас си имаше своя светла страна, стига да го приемеш по най-правилния начин: от смесицата се получаваше чудовищна какофония, която трудно можеше да се нарече „музика“ — хаос без начало и без край, за разлика от истинската музика. Хаос, олицетворяващ безумието на човечеството, наслагващо един безпорядък върху друг. Ако той оглушаваше и убиваше хората, то всекидневно се раждаха все повече нови хора. Но какофонията никога нямаше да спре, тъй като я създаваха машини.

А проститутките? Разнообразието им надминаваше палитрата на Осма улица. Уста, наплескани в яркочервено, повечето с високи токове, някои с несъразмерно големи сини джинси, висящи по телата, в маскировъчни военни униформи, в цирково облекло с прилепнали по бедрата черни клипове, бели ботушки и къси якета, издути на гърдите като две големи футболни топки. А косата, майчице! Перуки, пламтящи в ярък оранж, бели планини от нещо, подобно на стъклен памук, или толкова ослепително черни, че приличаха на прясно намазан катран. Имаше и едно-две кльощави момичета, които пък нямаха въобще коси, а черепите им бяха нацапотени в розово и синьо. Едно от тях, цялото кожа и кости, облечено в защитна военна униформа, приличаше на млад затворник с големите си печални очи. На входа дежуреше як портиер, облечен в седефено бяла риза, с папионка и костюм — вместо да изхвърли проститутките, той се кикотеше, поздравяваше ги и ги оставяше свободно да се разхождат наоколо. Защо не? Те привличаха клиенти за „Аркадата“. Ралф стоеше до вратата вдясно. Касата бе срещу него, от другата страна на входа, на двадесетина крачки разстояние. На нея се заплащаха множество артикули — ризи-кимоно, пощенски картички, кукли и играчки. Пияниците и дрогираните типове често шумно протестираха за „грешка“ в сметката, но това вече бе работа на портиера. Ралф трябваше да наблюдава за джебчиите — зад главата му бе звънецът за сирената, която предупреждаваше полицията. На стената бяха налепени и няколко фотографии на издирвани крадци и мародери. Ралф трябваше да наблюдава и за тях.