Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

Джак не отвърна нищо и се изправи.

— Много ми харесва апартаментът. И картините. — Марион вдигна за пореден път поглед към Де Куунинг. — У дома ли работиш?

— Да. Искаш ли да видиш ателието ми? — каза Джак импулсивно, тъй като Марион сега бе най-близкият човек на Елси. Поведе я към дъното на коридора. — Ето го — дръпна той завесата. — Моят златен палат.

— Ооо! Тук явно усилено се работи.

Марион не влезе вътре като Елси, само хвърли поглед към масата, около която, както обикновено, цареше пълен хаос — картони се въргаляха на купчини по пода или бяха наредени покрай стените.

— Това Елси ли е? Тя е, нали? — На устните й цъфна широка усмивка при вида на жълтата рисунка върху червен фон. — Ти ли си я правил? Великолепна е!

Марион си пое дълбоко дъх, сякаш искаше да попита дали може да вземе рисунката или поне нейно фотокопие, но се въздържа.

Джак имаше по-специално отношение към тази своя творба и не желаеше да й прави фотокопие. Изпрати Марион до вратата на апартамента.

— Какво стана с Дженивиев? Познаваш ли я изобщо?

— О, Дженивиев. Виждала съм я веднъж. Може би, два пъти. Ти познаваш ли се с нея?

— Елси я доведе на едно събиране преди Коледа.

— Аа, при приятеля ти Луис… Не зная какво прави, но се надявам да се е върнала при старата си приятелка. Мисля, че се казваше Фран. Чух, че Фран е била доста разстроена от появата на Елси. Искам да кажа, когато е била изместена от живота на Дженивиев. — На вратата Марион извърна глава към Джак. — Дженивиев е от майчинския тип жени. Мисля, че до определен момент това се е харесвало на Елси… Фран прилича на… изскочила от гората, но чух, че с Дженивиев са били приятелки две или три години преди Дженивиев да срещне Елси. — Марион се разсмя и отвори вратата. — Не ме е грижа! Благодаря ти много, Джак. Надявам се скоро пак да се видим.

— И аз! Благодаря ти, че дойде.

Марион Гил му харесваше. Държеше се с достойнство, имаше вид на честно момиче, а и не взимаше твърде сериозно свиренето на китара — може би бе най-подходящата компания за Елси.

Около шест му се обади Наталия. Луис я поканил на едно питие — би ли имал Джак нещо против, ако се позабави до осем?

— Разбира се, че не, скъпа. Само за едно питие ли?

— Е… така предполагам. Ако има друго, ще ти звънна след час. Има ли нещо ново край теб?

— Не. Елси и приятелката й бяха днес тук на обяд.

— И Марион ли? Много мило. Ще се чуем по-късно, Джак.

Джак се върна към романа за един палеж, който бе зачел, но без предишното удоволствие. Нямаше представа кога ще се прибере Наталия — може би в десет, а може би и по-рано. Но поне го бе уведомила по телефона — това не бе за пренебрегване. Имаше известна разлика от някогашните им срещи, преди да се оженят, когато Наталия или забравяше да дойде и го караше да я чака с часове, или толкова закъсняваше, че това въобще не можеше да се нарече закъснение. Двадесет и две годишната Наталия живееше в някакво безвремие и не различаваше деня от нощта. Джак никога не се ядосваше, безпокоеше или озадачаваше — никога не се суетеше или озърташе в ресторанта, ако бяха определили срещата си в ресторант. В началото я бе заподозрял, че умишлено иска да го подразни, но това не се оказа вярно. Наталия беше просто ужасно разсеяна. Инак нямаше да бъде тя самата. Е, малко се беше променила — покрай отглеждането на детето, може би. „Не мога да повярвам, че аз съм я създала“ — бе казала няколко пъти Наталия, поглеждайки Амелия почти с гримаса. Джак си спомни за ужаса й от раждането, особено в последните седмици на бременността й. Не искаше да мисли за онези дни. Чувствувал се бе виновен, страхувал се бе да не разлюби, да не се настрои враждебно към него, а после, по време на раждането, на което Джак бе присъствувал до момента, докато тя не му бе извикала да напусне стаята, тя се бе държала много смело.

— О, боже — въздъхна Джак и хвърли книгата на дивана. Облегна глава назад във фотьойла и затвори очи.

Трябваше да приготви нещо за вечеря на Амелия; надяваше се по телевизията да има нещо забавно и за двамата, преди да я сложи да си легне в девет. Можеше да се обади на семейство Армстронг, да се поразходят с Амелия по западната Тринадесета улица и да останат за вечеря, но нямаше настроение да излиза.

Наталия звънна по телефона малко преди осем, за да му съобщи, че Луис я помолил да остане с него още малко.

Знаеше си, че ще стане така. Понякога си мислеше, че е доста нетактичен, даже груб в отношението си към него. Но сега той бе неизлечимо болен. Или това бе поредната му версия, в която Джак трябваше да повярва или поне да се държи така, сякаш й вярва.