Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

Седеше на масата с разчертаната тетрадка пред себе си, но бе зареял поглед към стената и сърцето му биеше учестено от обсебилите го гневни мисли. Мразеше тези свои състояния. Отиде в банята, където изпробваше няколко дървени корабчета в напълнената вана.

Трите корабчета приличаха на плаващи островърхи шапки, чиято периферия бе непропорционално по-широка от горната част и бяха с различни размери. Горната част представляваше надстройката, където трябваше да се помещава и управлението. Едно от корабчетата беше направено от капак на цигарена кутия, която бе закръглил с ножа си, а другите — от парчетии дърво, които беше намерил на улицата. Надстройката бе от малки дървени цилиндри. Ралф си бе направил и колекция от метални пръстени, парченца дърво и малки стоманени пружини, които бе събрал от пода на гаражите, в които работеше, и от гробището за коли. Сега пробваше корабчетата, натоварени с лъжици и вилици, за да провери доколко могат да се доближат до брега — маркиран от обърнати с дъното нагоре чинии, които бе наредил по края на ваната. Тя беше напълнена със седем инча вода. Доколкото знаеше, използуваха такива лодки в пристанищата и речните докове в по-примитивните градчета, чиито брегове не бяха прокопани дълбоко и добре укрепени. Целта му бе да накара корабчетата да се приближат колкото може по-близо до брега, за да бъдат разтоварени. Трябваше да могат да се завъртат около собствената си ос, за да прилегнат по-плътно към полукръгообразните плаващи докове. Ралф разбърка водата, загледа се в набръчканата й повърхност и вълничките, облели чаените лъжички, като си представи огромни разлепени талази, подгонени от буря, сред които устойчивите кръгли корабчета се опитват да достигнат брега.

Бог заподскача около него, издавайки скимтящи звуци, което му напомни, че е време да го наведе на разходка.

— Ти си ми часовникът, Бог — изправи се Ралф.

Бе почти пладне, наистина крайно време за разходка на Бог, след което Ралф възнамеряваше да подремне. Можеше да си поиграе с корабчетата по-късно, в зависимост от времето, в което се събуди — сигурно щяха да му останат няколко свободни минути преди работа.

С Новата година се промени и работния график на Ралф в гаража на Мидълтаун-Паркинг — вече дежуреше от четири следобед до полунощ. Сега имаше по-нормално работно време и можеше да се порадва на слънчевите лъчи. Среднощните часове му се струваха ранни и край Шеридън Скуеър, където слизаше от автобуса си около дванадесет и половина, улиците бяха все още оживени. След като разходеше Бог, Ралф се отбиваше понякога в кафенето, в което работеше Елси пет дни седмично до два през нощта, макар че в последно време, както бе забелязал, сменяше работните си часове, така че никога не беше сигурен дали ще я завари там или не. Ако бе зад бара, избягваше да му сервира и се правеше, че не го забелязва. Ралф отпиваше бавно от кафето си и не можеше да откъсне поглед от нея, без да обръща внимание на другите сервитьорки, които се подбутваха с лакът и си шушукаха. В края на краищата, той не бе някой пияница или наркоман, не разливаше кафе по масите или пода, както правеха някои други клиенти. Знаеше обаче, че й досажда, когато оставаше в заведението до края на работното време в два часа и се помайва, докато не заключат вратата, и чувствуваше някаква неловкост и обърканост, която можеше да долови през прозорчето на кухнята, тъй като Елси желаеше той да се махне, преди да си е тръгнала, и другите го знаеха. Елси трябваше само да премине Седмо авеню по Кармийн стрийт и после да пресече Шесто, за да свие по Минета стрийт. Една нощ я бе проследил, сигурен, че не го е забелязала. И я бе видял да се прибира напряко към дома си.

Ралф Линдърман крачеше по Седмо авеню с бавна, отмерена стъпка към процепа светлина, където бе — или се надяваше, че е — Елси тази вечер. Минаваше един след полунощ, бе подходящо време за едно кафе — бе донесъл „Таймс“ със себе си и възнамеряваше да не обръща никакво внимание на Елси, нямаше дори и да я погледне, за да може да си тръгне за вкъщи необезпокоена — ала би могъл — ако желаеше — да я последва на известно разстояние.

На дванадесетина крачки от вратата на кафенето Ралф забави хода си и почти спря. Мъж и жена пресякоха Седмо авеню по отсрещната страна на тротоара и се насочиха към него — жената бе мисис Съдърланд. Лъч светлина бе паднал върху косата й — не можеше да я сбърка никога, на каквото и да е разстояние от него — сресана на път вдясно, с кичур, често падащ върху лицето й; а сега чу и смеха й, който му се стори като че ли познат, макар че кога го бе чувал друг път? Мъжът до нея не бе Джон Съдърланд, бе по-строен и по-висок, с мека шапка и дълъг тъмен шлифер.