Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

Е, още не се бе провалил, помисли си той, крачейки припряно по Хаустън към Седмо авеню. Ако съсипваше здравето си с този нощен живот, то още не бе изчезнала някъде, не беше се и разболяла! Той трябваше да бъде само малко по-настоятелен.

Мисис Съдърланд отклоняваше съзнателно Елси от правия път — за свое лично удоволствие. Знаеше ли Джон Съдърланд това? Би могъл да се пошляе наоколо и да изчака, докато Елси и мисис Съдърланд напуснат заведението, но ако останеха вътре още два часа?

Да напише ли кратка, любезна и дискретна бележка на Джон или да поговори с него? Срещата му се стори по-мъдро решение. Нека не оставя опасната и може би съдбовна информация написана на хартия.

— О, мистър Съдърланд!

Джак рязко извърна глава. Крачеше припряно.

— Добър ден!

Джак мигновено разпозна Линдърман, без кучето си, чиято усмивка прорязваше бузите му с две дълбоки бръчки.

— Здравейте.

— Бих искал… Ще бъда кратък. Зная, че сте зает човек.

Джак направи рязко движение с портфолиото си под мишница. Върнал се бе току-що от разговор с Трюз.

— Всъщност, да.

— Става въпрос за жена ви.

— О? И какво ще ми съобщите за нея?

Линдърман сниши гласа си.

— Не зная дали… имате представа, че в последно време се среща с Елси Тайлър и с още един мъж — бих могъл да ви го опиша, ако желаете — и една вечер заедно посетиха едно нощно заведение в района на Сохо. Мисля, че това ще ви заинтересува.

— Мистър Линдърман… Жена ми е самостоятелен човек. Аз ценя такива взаимоотношения. Тя също.

— Дори когато става дума за друг мъж? На вас може и да ви звучи твърде невинно. Но какво ще стане с Елси! Та тя е толкова млада!

Накъде биеше старият глупак? Джак внезапно си припомни вечерта, за която говореше Линдърман. Наталия и Луис бяха влезли в Сохо, за да чуят едно момиче, китаристка, което Елси познаваше.

— Не беше ли висок мъжът? С плешиво теме и…

— Да!

— Приятел на семейството — усмихна се Джак. — Съпругата ми го познава още преди времето, когато… Бог е замислил дъщеря ни.

Устата на Линдърман леко провисна, може би от разочарование.

— Излишно се тревожите, мистър Линдърман. Уверявам ви! А сега трябва да вървя.

Но нещо в свъсения поглед на Линдърман го задържа.

— Не ми харесва връзката на Елси с тези хора, и то, твърде по-възрастни от нея. Не трябва да си пъха гагата там, където не й е работа. Лесно може да бъде подведена и да кривне от правия път.

— Но тя… — Джак поклати глава, вбесен. — Съпругата ми, например. Благодарение на нея Елси ходи сега на училище. Изкуство и литература. Питам ви, Мистър Линдърман, поквара ли е това? — разсмя се Джак, макар и да чувствуваше, както преди, че е по-добре да сложи край на разговора с приятелски тон.

— Какво училище?

— Забравих му името. Някъде в центъра. А сега трябва да тръгвам, господине. Чака ме тежък ден.

Джак повдигна ръка с портфолиото си за довиждане и бързо закрачи по тротоара към дома.

Отключи външната врата, без да се оглежда за Линдърман.

Мислите му се завърнаха отново към собствените му проблеми. Няколко илюстрации от Тибетската му книга не бяха още напълно завършени и по време на днешната му среща с Трюз ги обсъдиха повторно. Предишният път авторът на книгата, Брайън Кент, бе харесал духа и атмосферата им, но поиска повече подробности в обрисовката на селските колиби и костюмите. Това не беше трудно за Джак, тъй като си бе набавил достатъчно фотографски материал от градската библиотека. Сега Трюз искаше да ги прерисува. Първият път Джак преглътна корекциите, макар и детайлите да влизаха в конфликт със „сомнамбулния“ му, полуабстрактен стил, и ги прибави. Този път обаче, трябваше да направи пет илюстрации наново, тъй като корекциите не можеха да проличат при печат. Джак мразеше да прерисува творбите си, да се опитва да наподоби свободата и непринудеността на предишните форми — затова и бе в лошо настроение, няколко минути след като затвори вратата на апартамента си. Но реши да започне работа незабавно този следобед, макар и времето да бе доста напреднало — наближаваше четири без петнадесет. Приготви чай за Амелия, която трябваше да се върне след половин час — мислеше да й направи компания за следобедната й закуска, която обикновено се състоеше от намазани с фъстъчено масло бисквити и чаша кола, макар винаги да й предлагаше мляко.

Джак постави портфолиото на високата си маса. От коя илюстрация да започне? Сцената с вечерята — реши той — сготвена в глинено гърне. С изображението на автора — герой на собствените си премеждия — тъмнокос, с права избуяла коса, приклекнал до глиненото гърне, къкрещо на огъня — точно както бе описано в книгата — нанизано на дълга пръчка, опряна в краищата си на две купчини камъни. Детайлите в тази рисунка бяха правдиви: планински цветя, кожената торба или сак на тибетския пътешественик, спалният му чувал, канчето за вода… Е, някои неща трябваше да промени, но щеше да съхрани красивите планински цветчета, които вече беше обикнал. Радваше се, че Трюз бе одобрил сцената със срещата: авторът и едно малко селско момче на фона на планински хълм, сред мразовитите утринни мъгли. В книгата се разказваше как Брайън Кент чул търкаляне на дребни камъчета, след което бавно и плахо се показало момчето, загърнато в пъстро наметало, с кръгли, удивени очи. В първия миг и двамата се изплашили един от друг.