Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

— Мисля, че не.

На вратата Сюзън каза довиждане на Амелия, която гледаше телевизия и после попита Джак:

— О, как е Луис?

Джак разбра по гласа й, че е разбрала нещо за заболяването му от рак.

— Доколкото зная, вече е вън от опасност. Това са последните новини. Може би само си е въобразил нещо, или се е страхувал от най-лошото.

— Но това е фантастично! — Гласът на Сюзън бе изпълнен с благоговение. — Наталия толкова го обича. Е, зная, че е взаимно. Ако нещо се случи на Луис, това би я съсипало.

Джак кимна.

— Да, така е.

Сюзън се сбогува и си тръгна.

Наталия се върна в седем и половина и завари Джак улисан в работа. Беше неин ред да приготви вечерята, както се бяха споразумели тази сутрин, макар и да не носеше нищо, освен букет с хризантеми, загърнат в зелен целофан.

— Елси ми ги подари — усмихна се Наталия. — Нали са красиви? Току-що пихме заедно по един коктейл.

— О? Чудесно! — Джак имаше предвид букета. Цветята бяха жълти и розово-червени, свежи, с дълги и остри листчета, подобно звездички. — Да донеса ли ваза? — попита той елегантно, произнасяйки „ва-аза“ и отиде в кухнята.

— Ще публикуват снимка на Елси в „Мадмоазел“. Беркмън го е уредил окончателно днес и Елси ми се обади в галерията, за да ми благодари. Ще рекламира някакъв плетен пуловер. От радост е на седмото небе. Сложи ги на бялата маса, Джак. Странно… — Наталия се загледа в цветята.

Джак постави вазата от гладко стъкло по средата на масата.

— Кое е странното?

— Знаеш ли, във Франция хризантеми се подаряват на погребение. Носят се само когато някой е умрял. Сигурна съм, че Елси не го е знаела. — Наталия погледна усмихната Джак.

— Елси има още какво да научи. Много се радвам за рекламата с пуловера.

— Беркмън я иска с по-дълга коса, но това не е проблем.

— Кой е Беркмън? Виждал ли съм го?

— О, не, той е един от познатите на Луис. Елси ми го съобщи в кафенето, където работи. Надявам се да не се главозамае от успеха, макар че сега вече нищо не може да я спре. Искаш ли да пийнеш нещо, Джак?

— Да, много си мила. Би ли ми наляла малко „Джак Даниелс“? А какво има за вечеря, мадам?

— О… — Наталия се извърна от барчето с напитките. — О! Господи, загубила съм си ума! — Отиде до външната врата, отвори я и се върна с доста голям пакет. — Отбих се до деликатесния магазин на Шесто. Купих малко печено…

— Ааа! Казвал ли съм ти, скъпа, колко те обичам в тази рокля?

— Дааа — каза Наталия иззад рамо, слагайки деликатесите на кухненската маса. — Благодаря ти.

Роклята бе пепеляворозова, на дълги червени триъгълници, спускащи се от средата на бедрата до подгъва. Бе я купила отдавна, после бе заявила, че я ненавижда и я слагаше само от време на време.

— Какво й харесваш на тази рокля? — попита тя, извърната към барчето.

— Различна е… като теб. О, няма значение.

Тя му подаде чашата с уиски. Амелия цъфна на вратата — току-що бе завършила нещо, което искаше да видят родителите й: акварелна рисунка с няколко червени къщи с жълти прозорчета и под тях зелена хоризонтална ивица за земята. Амелия държеше мократа още рисунка върху изпънатите си длани, стараейки се да обясни на баща си, че жълтите прозорчета не докосвали червените къщи, така че цветове не се бяха размесили.

— Забелязах това — рече Джак.

— Хвърлих много труд — произнесе Амелия.

— И си се справила добре. Няма нито една грешка. — Джак я погали по вратлето и тя избяга, щастлива.

Джак отиде при Наталия в кухнята.

— Днес Сюзън доведе Амелия. Каза, че ще си е у дома в края на седмицата и може да й се обадим, ако се наложи. Попита за Луис. Не използува думата „рак“. Казах й, че вече се е оправил. Така ли е?

Наталия навъси вежди край кухненската врата, сякаш се сърдеше на Амелия, но Амелия си беше вече в стаята.

— Не — тихо каза тя. — След като питаш. Има рак на панкреаса. Каза ми го преди два месеца, през ноември, може би. Но предпочита… да не се говори за това. Не зная Сюзън откъде е разбрала.

— За нещо фатално ли говориш? Не може ли да се отреже част от панкреаса?

— Да, е… всеки знае, че това се практикува, но лекарят на Луис смята, че такова нещо ще влоши още повече състоянието му. Нещо в неговия случай води до разпространение на болестта.

Джак внезапно видя Луис в по-различна светлина. По джентълменски трябваше да признае, че смело понася участта си. И все пак си оставаше все същият, верен на себе си Луис, какъвто го бе запомнил от предколедното му тържество.