Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

Не бе написал картичка на Съдърланд за Коледа, но можеше да му изпрати или връчи лично една за Нова година. Просто като приятелски жест. Можеше да я адресира и до двамата, разбира се, макар и да чувствуваше разликата между тях: Съдърланд бе по-фин и изтънчен човек от съпругата си. И още нещо, той бе по-изтънчен сред мъжете, отколкото тя сред представителките на своя пол. Ралф считаше мисис Съдърланд за потайна и лукава, а може би и за високомерна и разглезена. Очевидно ходеше на работа, но не всеки ден, или, може би, не на редовни работни часове, тъй като поне два пъти я бе забелязал да излиза от дома им в единадесет или дванадесет на обяд и да се озърта за такси на Шеридън Скуеър — и макар веднъж да я бе проследил, тя се бе изгубила сред тълпата при входа на метрото на Кристофър стрийт.

А ето че сега се бе запознала и с Елси. В деня преди Рождество, Ралф си купи редовния „Таймс“ в един следобед, мина покрай остъклената тераса на кафе-ресторанта до Шеридън Скуеър и зърна изумен мисис Съдърланд и Елси увлечени в оживен разговор на една маса, обядващи с бутилка вино. Беше доста мразовит ден. Може би разговаряха за него, помисли си той. Естествено, Джон Съдърланд можеше да е съобщил на съпругата си, че мъжът, който бе считал за честен и порядъчен, понеже бе върнал портфейла му, „задиря“ сега едно младо момиче на име Елси, което накрая е потърсило него — Джон Съдърланд — за помощ. Ралф Линдърман можеше да си представи женски разговор, когато става дума за някаква любопитна история! И презря момента, в който бе видял Елси и мисис Съдърланд толкова оживени, тет-а-тет — ала образът постоянно се връщаше в съзнанието му, сякаш нещо в него искаше да го изтерзае, повтаряйки едно и също като пулсираща светлина: мисис Съдърланд седнала вляво, с дълга руса коса, спускаща се по раменете й, както винаги, с обичайната си цигара, която размахваше запалена и Елси срещу нея, леко приведена над масата, със свежо лице и светла коса, грейнала в най-очарователната си усмивка, усмивката, която никога не бе показвала пред него.

В този ден Ралф бе облечен в старото си вълнено палто и шапка, надявайки се така да зърне бегло някъде Елси, може би на западната Четвърта улица, където обикновено пазаруваше, без сам да бъде забелязан. Щом го зърнеше, тя винаги се скриваше в някоя пресечка или пресичаше улицата, което му причиняваше остра болка.

Но какво ли замисляха Елси и мисис Съдърланд? Щом веднъж вече ги бе видял заедно, то те навярно щяха да се срещнат и друг път. Хрумна му, че кроят заговор против него — издигането на защитна крепостна стена около Елси, така че да не може повече да я заговори, нито дори да се приближи до нея. Но какво право имаха за това? Нима бе нарушил някой закон, писан или неписан? Нямаха ли вина онези хулигани, приятелчетата на Елси, за непорядъчното си поведение и упражняването на публичен тормоз върху него, когато го блъскаха и гонеха чак до Шесто авеню? Съществуваше ли някъде забрана за човек, който иска да се поразходи по Минета стрийт и да се поспре за две минутки, за да разгледа някоя от интересните стари къщи там? Острото усещане за несправедливост отново върна мислите на Ралф към ужасяващото положение в Ливан. Колко време вече бе свидетел на този кошмар? Вече повече от година, откакто Израел бе вкарал танковете си в тая страна с неприкритите намерения да възвърнат принадлежащите му територии, и Ралф веднага си бе помислил за „повече земя“ — вечната им цел. Ралф бе прочел изказванията на израелското правителство за „мир“ и „сигурност“, които считаше за основателни. Истината обаче бе, че те предпочитаха несигурността и виждаха около себе си само врагове. После — кланетата в онези два палестински лагера, мръсната работа, която бе извършил някой друг — разбира се, християнските фалангисти, докато израелските войници, контролиращи територията, изглеждаха доволни като испанци, наблюдаващи корида. Жалко и недостойно бе, че Америка финансираше тези военни операции. Като връх на цялото това безумие тя бе изпратила част от бойния си флот в Бейрут в качеството си на „сили за поддържане на мира“, сякаш не й стигаше съюзничеството с Израел и финансовата му подкрепа, та трябваше да гледат на него и като на нещо друго — и разбира се, неизбежното се беше случило; самоубийствената бомба-камикадзе бе атакувала частите на флота и бе убила около двеста и петдесет американци, повечето от които деветнадесетгодишни момчета, нямащи и понятие защо ги изпращат в Ливан. Несправедливост, грях и зло! Измами и лъжи, от които ти призлява! Какво бе казал Рейгън на родителите на тези момчета? Само неясни и мъгляви неща, тъй като американците се бяха измъкнали от тази каша без много шум и корабите бяха изчезнали на хоризонта. Ралф вярваше, че американското обществено мнение няма да търпи повече цялата тази нелепост и безсмислени и измамни перспективи. Все още не беше изгубил надежда.