Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

Вкъщи имаше бяла боя, купи още няколко кутии емайл. През двата си свободни дни в средата на седмицата боядиса отново двете си библиотеки, изтупа прахта от книгите, тетрадките и старите списания и докато чакаше боята да изсъхне, изчисти горните лавици в кухнята и се готвеше да ги пребоядиса изцяло, но се справи само с външната им страна. Тези полици бяха прикрепени към стената. Сигурно изглеждаше все още мрачен, тъй като едва пристъпи в магазинчето за хранителни стоки и Джони се провикна:

— Не ми четете морал, мистър Линдърман, днес не съм в настроение! Бях много добър, кълна се! — Джони се прекръсти и се засмя. — Не съм задявал момичетата, кълна се!

— Кой ти чете морал, Джони? — попита Ралф, правейки нещастен опит да се усмихне.

— Аз вярвам само в Бога. Бог! — засмя се отново Джони, приведе се над тезгяха и се зазяпа в кучето, опънато на каишката, което въртеше опашка.

— Е, нагледахме се — рече Наталия на излизане от киносалона „Уейвърли-2“ около дванадесет вечерта.

— Да. Несполучлива идея, аз съм виновен — каза Джак. — Съжалявам много.

— Поне през последните десет минути имаше някакво действие. Толкова ме отегчи тази жена, съпругата! Не можеш да харесваш сюжет, чийто главен герой е мекотело, нали?

— Та имаше ли сюжет изобщо?

Те крачеха към къщи. Току-що бяха гледали някакъв немски филм, считан за добър, в които се разказваше за две жени, установили помежду си „близко приятелство“.

— Забеляза ли, че съпрузите им бяха глупави, истински мъже под чехъл? — запита Джак. — Само носещи етикета „съпрузи“.

— Това беше доста пресилено. Божичко, цялата тази плява за „борбата между половете“ или за враждебността между тях. Толкова е изтъркано.

Тя напрегнато крачеше, ту поглеждайки към него, когато говореше, ту извивайки глава настрани.

— Искаш ли да пийнем нещо в някое нощно барче? Голяма вечер! — засмя се Джак. Сюзън беше взела малката под свои грижи в апартамента на родителите си на Ривърсайд Драйв, така че не се налагаше да бързат.

— Не, не — възрази Наталия, сякаш замислена за нещо друго. — Нека се поразходим малко.

Няколко минути по-късно Наталия забави крачка и леко сбърчи чело, както винаги, когато искаше да предложи нещо свежо и оригинално.

— Хайде да влезем тук.

Спряла се бе пред една хлътнатина на тротоара. Надолу водеха стъпала, а от вътрешността на заведението се носеше ритмичното бумтене на дискомузика. Влязоха вътре. Над вратата, затулена с перде, Джак прочете „Птиче гнездо“, изписано с големи зелени букви на черен фон. Барчето беше малко, полутъмно и претъпкано с хора. Пурпурната светлина пулсираше в ритъма на музиката и на всеки втори такт всичко се забулваше в пълен мрак.

— Ще потърсим ли места? — извика Наталия. — Хайде да останем прави!

Тя се насочи наляво към бара. Искаше да си поръча „Балънтайн“.

Джак изкрещя поръчката й.

— И една бира, момче!

Дансингът беше препълнен. Имаше предимно млади хора в сини джинси, двойка чернокожи, двама хомосексуалисти, гънещи тела един срещу друг, две фигури, всяка танцуваща сама за себе си и няколко полюшващи се в ритъма танцьори, не в първа младост. Червенокосо момиче в стегнати по стройното й тяло бели джинси експлодираше енергията си като бомба. Рижата й коса бе в африкански стил, бухнала като възглавница.

— Танц, моля! — развеселен покани Джак Наталия.

— Не още. След мъничко. — Тя отпи глътка от уискито си.

— Хубаво местенце избра!

— Аз ли? Я погледни там ! — Тя се преви от смях и посочи към вратата.

Изхвърляха един подпийнал младеж от бара по класически начин — с едната си ръка пазителят на реда го бе сграбчил здраво за дъното на панталона, явно с доста болезнена хватка, а с другата яко го придърпваше за яката на пуловера. Трудничко ще му бъде да го избута нагоре по стълбите, каза си Джак.

— Тази, червенокосата — наведе се Наталия към Джак, без да сваля поглед от дансинга — от какво ли се е разгорещила така? Но много хубаво танцува.

Момичето се въртеше като торнадо срещу строен младеж с вид на пуерториканец, също много добър танцьор, с гъвкаво и пластично тяло. Част от тълпата ги следеше, пляскайки в такт с музиката. Нещо в профила и му напомняше за Елси, макар и да му беше трудно да го забележи сред вихрените й движения.

— Давай, момче! — кресна някой от зяпачите.

Един от танцьорите рухна на пода и претърколи няколко стола, като едва не обърна масата, смитайки от нея чашите заедно с покривката.