Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

„Не вярвам в задгробния живот“ — бе казал Ралф на мисис Хаскингс след една особено досадна нейна забележка. „И намирам за доста варварско балсамирането на трупове и поставянето им в дебели ковчези, които и без това няма дълго да изтраят — кремацията е по-хигиенична, а и пепелта заема по-малко място.“

Мисис Хаскингс заяви, че навярно в момента е малко разстроен.

Следващото си премеждие Ралф претърпя в гаража на Мидълтаун-Паркинг, когато двамина чернокожи с още един хлапак, приличащ повече на латиноамериканец, нахълтаха в остъклената канцелария. Един насочи револвер към него.

— Отваряй касата или ще те очистя! Хайде!

Другите се разкикотиха нервно, но го обградиха, вкаменени като статуи, с издадени напред крака в мръсни маратонки, приковали изцяло вниманието си върху него. Би било неразумно в този миг да дръпне чекмеджето и да грабне един от скритите там револвери. Джой тъкмо бе отишъл в полутъмния дълъг гараж, от лявата стена на който, точно по средата, се намираше тоалетната и тримата изглежда го бяха проследили и се бяха възползували от ситуацията. Ралф отстъпи крачка назад към ъгъла между бюрото и стената и незабелязано натисна едно копче с лявата си ръка. Това бе скритият ням сигнал за призоваване на полицията.

— Не мърдай! — просъска друг от хлапаците и изду със свит юмрук джоба си напред, сякаш в него държеше револвер.

— Не съм и помръднал. Ето, там са парите — кимна Ралф към касата, която стоеше върху друга маса в предната част на канцеларията — ако те насочеха вниманието си към нея или се опитаха да я отворят, Ралф смяташе да измъкне пистолета от чекмеджето.

Тогава Джой се върна тичешком, тримата зяпнаха към него, Ралф грабна револвера и освободи предпазителя му. Дангалаците изхвърчаха светкавично от офиса, а отдясно се чу воят на полицейската сирена. С това приключи и произшествието. Нищо не се бе случило. Полицаите изслушаха разказа на Ралф. Джой също ги беше видял. Как могат да се опишат човекоподобни маймуни? Къси, къдрави черни коси, всичките може би на около осемнадесет години. Нито сините джинси, нито изцапаните маратонки и найлоновите черни якета до кръста бяха някакъв отличителен белег, тъй като това облекло им бе обичайната униформа. Револверът им трябва да е бил фалшив, каза си Ралф, но не се реши да го произнесе на глас, тъй като много от фалшиво изглеждащите револвери впоследствие се оказваха истински, както и обратното.

Нищо особено не се бе случило, и все пак този инцидент се стори по-истински на Ралф, отколкото смъртта и отсъствието на майка му сега. Пристигането на полицията бе реалност. Постъпката на Ралф не получи похвала от никого, тъй като не заслужаваше кой знае каква похвала, но той бе изпълнил служебния си дълг. Нападението бе истинско и съзнанието му ярко отчиташе този факт.

Но смъртта на майка му — не. Тя бе сякаш само един фиктивен „някой“, на когото Ралф изпращаше писма веднъж или два пъти месечно. Би трябвало да му липсва, макар и писмата, които понякога му изпращаше, бяха все едни и същи, като изрязани по калъп, при това ужасно отегчителни. Хиляда и стоте долара, които трябваше да плати за погребението й, лесно прежали; чувствуваше се по-скоро засрамен и безсърдечен, когато написа чека за остатъка от деветстотинте, които дължеше, сякаш заплащаше за това, да каже последно „сбогом“ на майка си, без да му трепне сърцето.

Друга негова тревога, която занимаваше мислите му постоянно, бе момичето Елси и донякъде младия Джон М. Съдърланд, за когото Ралф бе имал толкова високо мнение само допреди няколко месеца. Елси навярно бе стигнала вече до дъното, нямаше и съмнение, но положението все още не бе неспасяемо поради младостта й. Надяваше се само да не забременее или да не прихване някоя от онези ужасни венерически болести, като сифилис например, за който казваха, че е неизлечим, или херпес — излечим, знаеше Ралф, да не говорим за най-голямото зло, наречено СПИН, който хомосексуалистите предаваха на нормалните хора. В тия дни всичко беше объркано: хомосексуалистите често пъти се женеха, малко хора обичаха истински някого или имаха само един любовен партньор. Например, Джон Съдърланд. Ралф не бе сигурен дали има промискуитетни връзки, но според него имаше вид на надут и егоцентричен човек. Ето, не бе отговорил на писмото му — макар и да се сети по-късно, след като бе пуснал вече плика в кутията, че не бе написал адреса си на обратната му страна — а освен това умишлено не му бе обърнал внимание на улицата, когато се опита да го заговори. Толкова старание положи да съчини това писмо, да го напише в любезен и издържан тон. Ако мистър Съдърланд нямаше нищо общо с Елси, защо тогава бе избегнал срещата им на улицата? Можеше поне да отвори телефонния указател, да открие името му и да се обади по някакъв начин — но не го беше направил.