Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

Бе направила подобен простичък коментар и на пиесата на Сам Шепърд „Глупав от любов“: „Виждам как половинка брат и сестра могат да бъдат влюбени един в друг много по-силно, отколкото несвързани кръвно помежду си хора“. Наталия считаше, че всеки човек дълбоко в себе си е склонен към инцест — ето защо върху роднинските връзки се е налагало табу. Говореше за малките природени братче и сестриче, пълзящи заедно по пода, а когато Джак подхвърли, че в пиесата двамата не са се виждали до петнадесетгодишната си възраст, тя възрази: „Все пак, те някак си са разбирали, че са половинка брат и сестра — и това, за което говоря, е примитивното в човешката природа — също като котенцата от едно котило, които започват да се съчетават, щом достигнат зрялост“. Джак разбираше смисъла на думите й, но не и емоциите, които ги подклаждаха, особено когато ги пренасяше върху хора. Това често му се случваше при разговор с Наталия.

Наталия прекарваше половината от свободното си време с него, мислеше си Джак, а останалата част посвещаваше на други. На фона неизменно присъствуваше Луис Уонфелд, с вечните му командировки и пътувания до Филаделфия и Ню Йорк — и когато Джак си мислеше, че е в единия град, той спокойно би могъл да бъде в другия заедно с Наталия, но тя може би се срещаше случайно с него, просто защото Луис се навърташе наблизо. Наталия се прибираше в два или в три сутринта след вечерите, прекарани с Луис „някъде навън“ или в квартирата му, а когато на следващата сутрин се чувствуваше изморена и се обаждаше на Изабел в галерията, за да я уведоми, че няма да може да дойде до два следобед, Изабел никога не протестираше. Джак знаеше, че спокойно можеше да придружава Наталия на вечерните събирания в дома на Луис, но знаеше също така, че компанията му се състоеше предимно от мъже, с други думи, хомосексуалисти, сред които се чувствуваше доста неловко, е… направо излишен. „Ние не говорим за секс — нито си разказваме шегички“, бе пояснила Наталия като един вид оправдание. „Ако ме питаш, всъщност на обикновените събирания се говори много повече за секс и се флиртува.“

Според Наталия те разговаряли за какво ли не, само не и за секс. Но те, (момчетата), винаги желаели компанията им да бъде украсена с по едно-две момичета или някоя по-възрастна жена. Наталия — възрастна жена, на двадесет и осем години! От друга страна, Джак бе подразбрал, че някои от момичетата са на по двадесет. Но не изпитваше открита неприязън или възмущение, тъй като в условията на техния брачен съюз стоеше зачитането на личната свобода и избягването на „залепването един за друг“, както се бе изразила Наталия. Джак намираше идеята за разумна и логична. От една страна, това предотвратяваше отегчението им един от друг и можеше завинаги да запази непокътната свежестта на връзката им. Преди женитбата Джак бе дал обещание за такава независимост и нямаше намерение да се отрече от думите си. Другото, от което не можеше да се оплаче, бе, че разполагаше с доста време за творческо уединение.

Без знанието на Наталия, която уважаваше усърдните му занимания и никога не проявяваше любопитство към онова, което вършеше в момента, Джак експериментираше с акрилни бои върху платно зарисовката на странни, силно удължени фигури. Изглеждаха добре в бледите си пастелни цветове, очертани с фини черни контури, някои — с мъгляви, получезнещи сред фона силуети. Разбира се, дори и с тънка четка той не можеше да постигне отривистия замах на перото. Но десетте му скици, направени досега, изглеждаха окуражаващо добри — харесваше особено една, която бе нарекъл „Самоубийството“, изобразяваща фигура с неопределен пол, приведена над една почти пълна вана, стиснала в ръце въже, наострен бръснач и букет цветя.

Макар и да избягваше Бедфорд стрийт, една сутрин Джак зърна Ралф Линдърман в мига, когато заобикаляше с подскоци ъгъла между Хъдсън и Бароу стрийт. Линдърман тъкмо пресичаше Бароу — разбира се, с Бог на каишка — отправил се в посока на север, когато забеляза Джак и се провикна от тротоара:

— О, мистър Съдърланд! Може ли да поговоря…

Джак, престорил се на глух, продължи да тича по отсрещната страна на улицата, без да му обърне внимание. Бяха изминали повече от две седмици, откакто бе получил писмото му, което той ядосано разкъса и изхвърли.

Последните дни на октомври и началото на ноември донесоха само неприятни удари в живота на Ралф Линдърман. През октомври той получи телеграма с известието, че майка му е починала от сърдечна атака и че се „нуждаят от услугите му“. Трябваше да се свърже с „долуподписаната Мейбъл Хаскингс“, която му бе изпратила телефонния си номер. Ралф разпозна името, сети се, че дори я е виждал — най-близката съседка на майка му и най-добрата й приятелка през последните няколко години. И така, Ралф телефонира и разбра, че майка му е прекарала близо двадесет и четири часа на пода в стаята, преди да я открият Мейбъл и домоуправителят, който имал ключ от квартирата. Ралф трябвало да пристигне веднага, ако желаел да присъствува на погребението.