Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

Нужен му бе още един ден, за да премисли и преглътне всичко това, макар и по странен начин, да се боеше от задълбочаването в тази скверна история. Излизаше, че Съдърланд не бе убиецът на Елси и Ралф се бе заблудил. Искал бе неотстъпчивият Съдърланд да се пречупи и да признае поне отчасти огромната си вина; искаше да трепне от уплаха пред уж насочения срещу него пистолет. Но Съдърланд бе реагирал хладнокръвно.

Беше крайно време да се отправи към Агенцията за наемане на работна ръка. Би било добре да престане да пилее дни и седмици в безплодни размишления, без да се опита да си потърси нова работа. Ралф се избръсна грижливо и си сложи нова риза и вратовръзка специално за случая. Нямаше нужда от сако, навън бе топло и задушно.

На следващия ден Ралф закрачи в източна посока към Агенцията на Четиринадесета улица. Слънцето се издигаше високо в небето и летният ветрец нахлу в ноздрите му, когато един автобус изви към тротоара, вонящ както обикновено на газови изпарения, машинно масло и всякакви боклуци. Грозни хора се затътриха към него, замаяни от горещината, с изнурени и отегчени лица и претоварени с пазарски торбички, движещи се в своята посока. И разбира се с неизбежните дечурлига с тях, някои едва проходили, други тласкани напред в колички с облегалка, едно дори облекчаващо се в канавката, докато майка му го изчакваше встрани.

Внезапно Ралф забрави крачка и едва не застина на място, не обръщайки внимание на това, че някой в суматохата го бе блъснал изотзад по болното му рамо.

Бе зърнал Елси! Вървеше на няколко стъпки срещу него, ту вдигайки русата си главица, ту свеждайки я отново, скъсявайки бързо разстоянието помежду им. Елси, с пъргавата си походка, непоглеждаща встрани, провираща се леко и неуловимо сред отвратителните фигури пред нея.

Ала в един миг, кратък и болезнен като изстрел, осъзна, че момичето не беше Елси — бе по-високо и по-едро от нея, не държеше главата си гордо изправена и косата й не бе естествено руса, а боядисана.

Ралф стоеше като вкаменен, докато момичето го отмина. Бе сляп и глух за околните, които го блъскаха грубо и мърмореха раздразнено на всевъзможни езици и акценти срещу изпречването му пред човешкия поток. Не, не можеше да има друга Елси. Никога вече на земята, никога.

— Държахме вестниците скрити, но Джейсън или ги е намерил, или е дочул нещо от това, което сме си говорили с Макс — оплака се Илейн Армстронг на Джак по телефона. — Както и да е, разказал е всичко на Амелия. Съжалявам, Джак. И телевизорът ни също беше изключен.

Джак се опита да я успокои. Амелия все някога щеше да разпознае снимките на Елси, публикувани във вестниците, а можеше също така и добре да чете. Веднъж Наталия му бе споменала, че трите с Елси яли сладолед някъде във Вилидж. Колко ли пъти се бяха срещали заедно.

— Не се притеснявай излишно, Илейн. Сторихме всичко, което ни бе по силите. Кога ще ти бъде удобно да дойда да я взема?

— Мога и сама да я доведа. Даже още сега. — Илейн имаше желание да се поразходи, а и куфарчето на Амелия не тежеше много.

Няколко минути, след като Амелия се прибра в къщи, забеляза снимката на Елси върху понито, поставена на библиотечната лавица.

— Но това е Елси като мъничка! — възкликна Амелия и лицето й светна от удоволствие. — Елси ли е подарила снимката на мама? Кога ще се върне Елси?

— Да се върне ли?… — промърмори Наталия, разтревожено свъсила вежди. — Ами…

Джак стоеше безпомощен наблизо, а на Наталия не й хрумваше нищо подходящо за отговор.

— Не, няма да се върне, мила — промълви Наталия. — Но тя ни подари ето тази снимка. Чудесна е, нали? Струва ми се, че на нея е по-мъничка даже от теб. — Наталия впери унил поглед в Джак, сякаш искаше да произнесе: „О, боже мой!“.

— Но защо няма да се върне? — В наивния й въпрос се криеше известно предизвикателство.

— Защото вече е мъртва. Илейн ми каза, че си разбрала всичко, Амелия. Всички тъгуваме за Елси и ни е много тежко. Но това е истината, детето ми.

— Но защо не ми го казахте вие? Тя е била вече умряла, когато отидох при Джейсън.

Наталия въздъхна тежко и избърса челото си.

— Защото новината беше много тъжна, Амелия, сладка моя. — Джак я погали по главата и нежно разроши косата й. — Не искахме да те тревожим с тази тъжна вест. Разбираш ли?

— Но все пак, това е истина — каза Амелия.

— Да — пророни тихо Наталия.

— Някой я е ударил, нали? — Амелия премести поглед от Джак към майка си.