Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

„… любимата ни снимка на Елси като малка, на която съпругът ми направи копие, така че не се лишаваме от нея — надявам се да ви зарадва. Елси толкова обичаше да язди това пони. Принадлежеше на един наш съсед, който често им позволяваше с брат й да го яздят, докато то не порасна по-бързо от децата. В тези тъжни дни често поглеждаме към тази снимка и сме благодарни, че Елси е отново поне за малко с нас.

Толкова сме ви признателни за грижите и обичта към нея. Бог да ви благослови за добрината.“

Отдолу имаше и няколко реда от мистър Тайлър.

Наталия постави снимката на библиотечната лавица до телефона и я загледа усмихната. Грееше като слънце, помисли си Джак, като самата Елси, върнала се за миг при тях, макар и мимолетното щастливо чувство скоро да премина в още по-дълбока тъга. Ала в писмото най-много му харесваше — сигурен бе, че и Наталия мисли така — че в думите им нямаше и следа от горчивина, ни най-малък, слаб намек за желание за отмъщение на виновниците за сполетялото ги нещастие. Нищо, освен топлота и добросърдечност.

— Брат й… — обърна се Наталия към Джак — дошъл за погребението. Но майка й ми каза, че стоял встрани от тях. Бил толкова съсипан, че не желаел да се среща с никого.

Братът на Елси… Джак не знаеше даже името му, може би защото Елси не го бе споменавала, макар и понякога да говореше за брат си.

Джак се изправи, след като дълго се бе взирал в снимката и почувствува остра болка в ребрата си. Кой от двамата бе спечелил битката? Не бе ударил Линдърман силно — или поне така си мислеше — тъй като Линдърман бе възрастен човек. И все пак, кой беше победителят? Странно, но когато се бе сбил с онова момче на дванадесет години, бе забравил кой кого бе надвил. Спомняше си само за обтегнатите си нерви и напрегнатите си мускули, с мисъл, насочена изцяло към двубоя. Беше ли спечелил Линдърман в отношението си към Елси? Не се ли бяха сбъднали най-мрачните му предчувствия? Елси е идеал, бе казал той, твърде млада и неопитна, за да се справи с живота, макар и в процес на бързо съзряване. Вглеждайки се за кой ли път в снимката на Елси, Джак за пръв път осъзна горчивата истина във високопарните проповеди на Линдърман.

След сбиването си с Джон Съдърланд, Ралф прекара няколко дни на легло, полагайки грижи за навехнатото си рамо, подутото си око и цепнатата си устна. Мислеше, че се бе бил добре, или поне не му бе липсвала смелост — с което можеше да се гордее. Все още с кървяща устна повтори версията си за случилото се пред полицая, който любезно го бе изпратил до дома му. Стори му се, че го изслуша с доста голямо съчувствие, обещавайки му да направи нова проверка в Шесто районно управление, което Ралф бе вече посетил. Потресен все още дълбоко от случилото се, Ралф не бе пожелал да помоли полицая да го придружи до управлението. Съзнаваше добре, че един полицай не може да си затвори очите пред юмручен бой на двама мъже на улицата и се стремеше да му внуши желанието си да се прибере час по-скоро у дома и да го увери, че има собствен дом, за която цел даже бе извадил и ключовете си. Полицаят бе запознат със случая с Елси. Спомена за някакво заподозряно лице, може би и за двама, и Ралф намери за нужно да му съобщи, че отпечатаната във вестниците скица на Съдърланд е опит полицията да бъде отклонена от вярната следа.

Момичето Фран Дилън, открито в Бронкс, се ползуваше с твърде мрачна слава според съобщенията във вестниците и беше добре позната сред наркотрафикантите, редовен клиент на баровете, посещавани от наркомани и проститутки от двата пола, без постоянен адрес и работа. Тя не бе приятелка на Елси Тайлър, но познаваше хора, близки с убитата манекенка и призна, че я е виждала няколко пъти в компанията им. Добре, но какво доказваха тези факти, питаше се Ралф, освен че Съдърланд бе представил скица на една гнусна, изпълзяла от подземния свят твар и с помощта на Марион бе скалъпил историята за някаква фигура, приличаща на Франсис Дилън, която бе побягнала от входа на жилищната сграда на Грийн стрийт секунди след убийството? Какво изненадващо съвпадение, че Съдърланд й бе направил скица при някаква предишна среща, а Марион бе забелязала същата личност да бяга от изстиващия труп на Елси!

Ралф се наслаждаваше на последвалите тихи и спокойни дни, без всякакви премеждия, в които можеше да помъдрува дали да посети Агенцията за наемане на работна ръка на източната Четиринадесета улица, за да си потърси нова работа или да отложи това за следващия ден, приседнал на една пейка на площад „Бащата на демокрацията“ с Бог, с лице, извърнато към животворната слънчева светлина, лекуваща раната на устната му или прелиствайки някоя книга. В един от тези следобеди, връщайки се у дома, той бе забелязал заглавието в един вестник: „Фран признава вината си!“. И още едно: „Заподозряната проговори!“. Ралф си купи и двата вестника и се отправи незабавно към дома си, за да ги прочете. Откри същите фрази в „Дейли Нюз“ и в „Поуст“. Франсис Дилън твърдеше, че не е имала намерение да убие Елси Тайлър, когато е напуснала бара на Уустър стрийт и случайно е минала по Грийн стрийт на път за квартирата си в Ийст Вилидж. Но тъкмо в този миг забелязала Елси на улицата и изпитала внезапно желание да я нарани, взела едно парче тухла от близката боклукчийска кофа, последвала Елси до външната площадка пред дома й и в мига, когато отключвала вратата, я ударила по главата, ударила я „няколко пъти“ според собствените си признания, макар и да твърдеше, че не си спомня какво точно е извършила и че трябва да е била с помрачено съзнание. Ралф бе убеден, че прави опит да се оправдае: „Съжалете се над мен, аз съм само една бедна, изстрадала наркоманка и не нося отговорност за постъпката си; освен това ревнувах Елси, тъй като тя бе толкова красива и известна“. Мотивът ревност изпъкваше на преден план и в двата репортажа. В него се вплитаха и всевъзможни други емоции, тъй като бе посочено, че Дилън е лесбийка и можеше да се предположи, че Елси Тайлър е отхвърлила предложенията й, с което е събудила и ненавистта й. О, време, творящо пороци и развала! Не само престъплението бе ужасяващо, далеч по-страшно бе, че пускат престъпниците на свобода, снемайки отговорността за действията им било поради употреба на алкохол или наркотици, било поради някакъв друг невидим мозъчен дефект, който, разбира се, никога не можеше да бъде доказан и който ги тласкаше към престъпни деяния. Но за да бъдат решени тези случаи в полза на обвиняемия, бе нужен скъпо платен адвокат, а Ралф се съмняваше, че Фран би могла да си позволи това.