Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

Жената, с която Дилън бе живяла заедно, някоя си Вирджиния, беше споменала при разпита, че Дилън й признала какво е извършила няколко дни по-рано. Освен това друга жена, някоя си Дженивиев, разпитана непосредствено след убийството, поради близостта си с Дилън твърдеше, че знаела за омразата на Дилън към Елси Тайлър.

Елси! Остра болка пронизваше Ралф винаги, когато очите му се натъкваха на името й, споменато във вестниците, макар че той поглъщаше всяка напечатана дума, жаден за повече информация. Възможно ли бе наистина Франсис Дилън да е истинският убиец? Със сигурност показанията на всички тези жени, а и на някои мъже, разпитани в бара на Уустър стрийт — в това число и съдържателят му — където Дилън бе престояла до четири следобед, клоняха към една и съща определена личност и място. Ралф редовно слушаше радио. Рано тази вечер той си купи и „Таймс“, в който прочете отново същите неща, но с по-сдържан, а именно поради това, и с по-убедителен език. В него не се съдържаха никакви намеци, че признанието на Франсис Дилън би могло да е продиктувано от истерия или да е просто плод на въображението й.

На следващата сутрин друг брой на „Дейли Нюз“ съобщи, че някакво Нюйоркско списание, за което Ралф само бе чувал, но никога не си го бе купувал или чел, предлага 300 000 долара за автобиографията на Франсис Дилън и за подробна информация във връзка с убийството на Елси Тайлър. Ралф съобрази, че с тези пари Фран би могла да заплати на съобразителен адвокат, който да я измъкне от тази бъркотия под предлога „временно умопомрачение“, сякаш подсъдимата е дъщеря на богато семейство. Признанията на Дилън можеха да се окажат истина. Но и дневниците на Хитлер бяха само мистификация, а толкова пари бяха платени за тях.

Все пак яростта на Ралф към Съдърланд се поукроти. Почувствува облекчението с всяка своя клетка, макар и да не съзнаваше причината за тази промяна. Откакто бе уволнен, посети за втори път Природонаучния музей на Седемдесет и девета улица. Обожаваше този музей. Винаги откриваше в него нещо ново, тъй като той бе твърде голям, за да го обходи само за един ден, но намираше удоволствие и в разглеждането на вече познати неща. Тук можеше да забрави поне за час и половина кой е и за личната си съдба. Този ден Ралф дълго се взираше в примитивните рисунки и знаци, нанесени върху глинени плочки, наследство от американските индианци. Лицето на една от фигурките му напомни за скицата на Франсис Дилън, направена от Съдърланд — само че това малко личице бе усмихнато, а самата фигурка бе изобразена в динамичен танц. Навярно бе виждал този експонат и преди, но сега го наблюдаваше с нови очи, взирайки се жадно и в другите човешки фигурки, изрисувани по стените на фона на миниатюрни нискомащабни планински склонове.

— Защо се смееш? — сепна го тънък детски гласец. Едно момченце на около пет години бе застанало вдясно от Ралф, който дори не беше усетил, че се усмихва.

— На тези забавни фигурки — посочи ги Ралф.

— Еди — смъмри го млад мъж, навярно баща му. — Не трябва да заговаряш непознати хора и да им досаждаш.

— О, въобще не ми досажда — произнесе Ралф, но мъжът и момченцето го бяха вече отминали. Учтив човек, помисли си Ралф. Хубаво е да знаеш, че все още има учтиви хора в Ню Йорк.

Ралф си купи „Ролинг Стоун“, тъй като вестникът съдържаше специално интервю с Фран Дилън, ако се съдеше по гръмките заглавия. Разказът на Дилън, поместен върху четири страници заедно със снимките, заля Ралф с поток обширна информация, включваща редица имена, пикантни случки и подробности: Елси бе представена като лековато и празноглаво момиче, флиртуващо с всекиго, независимо мъж или жена. Ралф почувствува отвращение от тенденциозно представените вестникарски клюки, тъй като те ни най-малко не отговаряха на истината. Той бе имал възможността да наблюдава Елси дълго време, докато работеше в кафенето на Седмо авеню, и начинът, по които се отнасяше към своите ухажори. Какви ли горчиви лъжи още трябваше да преглътне? И все пак детайлите се натрупваха един след друг в невярна картина, сякаш Фран Дилън съзнателно издирваше компрометиращи факти в своя защита. Един от основните мотиви в показанията й бе състоянието на временно умопомрачение, в което не носела отговорност за постъпките си, изплъзвайки се ловко по този начин от уликите за предумишлено убийство. Нищо чудно, помисли си Ралф, имайки предвид показанията й, че гълтала всякакъв вид наркотици. Споменала бе и за онази „съмнителна двойка“ от Гроув стрийт, която бе въвела Елси Тайлър в „непознатото за нея аристократично общество“, на чиито събирания Фран присъствувала няколко пъти, поканена не от Елси, а от приятелката й. Ах, бедната Елси! Толкова отдавна бе таил най-мрачни предчувствия, че горкото невинно дете ще попадне в примката на тези мерзавци, представящи за нейни благодетели.