Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

— Ще се обадиш ли, Джак? — попита Наталия от коридора.

Телефонът звънеше. Търсеше го Марион. Не, не се обаждала от дома си, поясни тя, а от квартирата на приятелката си Мира на съседния ъгъл. Искала да съобщи на Наталия, че са заловили Фран.

— О, чухме за това още преди два дни — каза Джак.

— Не, друго имам предвид! Тя си е признала всичко! Съобщи ми го преди двадесетина минути един полицай от отдела на Маккълън! Трогателно е, че ми се обадиха веднага, нали? Помислих си, че бихте се поинтересували… че изгаряте от нетърпение да научите най-прясната новина.

— Шегуваш ли се, Марион? Убедена ли си, че е истина? — попита с известно недоверие Джак.

— Оказва се, че ненапразно съм я подозирала! Ах, тази мръсна свиня! — с отвращение произнесе Марион, макар и да се опитваше да се овладее. — Ето какви изчадия ражда този град, този огромен и престъпен град. Но аз съм реалистка. Нищо не може чак толкова да ме изненада.

— Сигурна ли е полицията, че е казала истината? — Джак имаше предвид състоянието на Фран, в което би могла да фантазира или да направи фалшиви самопризнания по някакви непонятни причини.

— Да, напълно. Обяснила им, че видяла Елси и… го направила съвършено импулсивно, без много-много да му мисли. Може би ще го съобщят във вестниците тази вечер. Кажи на Наталия…

— Тя е тук. Искаш ли да говориш с нея?

— Не. Нямам сили за това. Искам да кажа… Извинявай, Джак!

Джак отвърна, че прекрасно я разбира.

— Кой беше това? — попита Наталия от коридора.

— Марион. — Джак отиде при нея. — Каза ми, че Фран си е признала всичко.

Очите на Наталия леко се разшириха.

— Наистина ли? Боже мой! Толкова скоро? Само за ден и половина? — Наталия влезе в кухнята и с отсъствуващ поглед взе кърпата за съдове от облегалката на стола, стискайки я конвулсивно в пръсти. — Господи! Това животно! Не искам даже да я нарека животно, тази гнусна твар.

— Марион ми каза… че Фран я зърнала случайно на улицата и го извършила във внезапен порив на умопомрачение. Инспекторът от криминалния отдел й обяснил всичко по телефона.

Наталия силно опъна кърпата между свитите си юмруци, яростно замахна с нея във въздуха като удар с камшик и отново я постави на облегалката на стола.

Половин час по-късно Джак завари Наталия легнала върху дивана, с поглед, вперен безжизнено в стената. Триеше очите си с хартиена кърпичка.

А какво бе правил той в последния половин час? Почти същото, крачейки безцелно в ателието си с навлажнени, но някак успокоени очи, без да поглежда към снимките на Елси, поставени на видно място върху рисувателните дъски.

Наталия го забеляза и се облегна върху лакътя си.

— Ти истински я обичаше, нали?

— Да — погледна го Наталия. — Както и ти.

Джак замълча за няколко секунди.

— Предполагам, че сте били заедно в леглото.

Наталия сви рамене и се усмихна.

— В леглото… да. Но това не е всичко, нали?

Какво искаше да каже? Джак изчакваше отговора.

— А ти? — попита Наталия.

Джак се засмя.

— Аз ли? Никога не ми е минавало през ума.

— Но все пак си го желаел?

— Не. Честно казано, не.

Наталия седна на дивана, положи ръце на коленете си и отново се усмихна. По дяволитото пламъче в очите й Джак можеше много да прочете. Наталия всичко беше разбрала: че здравата бе хлътнал по Елси, че Елси би му отказала, дори да й бе направил любовно предложение и че „правенето на любов“ нямаше голямо значение в сравнение с истинската обич, с истинската грижа за любимия човек.

Наталия бързо кимна, стана от леглото и го погледна проницателно, сякаш искаше да каже: „Зная, и ти добре разбираш, че зная“.

Джак и Наталия рядко четяха вестници. Плъзгаха бегъл поглед само върху онези колонки, свързани с разследването на убийството. Ето я и Франсис Дилън с болнавото си кръгло лице, в панталони и риза-кимоно, разговаряща с полицията. „Ревнувах я и затова я ненавиждах“, им бе казала тя. Джак се запита дали няма да се оправдае с временно умопомрачение, с „внезапен емоционален импулс“, тласнал я да извърши престъплението, и разбра, че това въобще не го засяга. Важното бе, че я бяха заловили и подробностите в самопризнанията й звучаха убедително.

Далеч по-приятно и облекчително, като повей на свеж вятър, долетял от някакъв друг далечен свят на топлина и човечност, бе малкото пликче с писмо от семейство Тайлър, адресирано до двамата с Наталия. В него имаше и снимка на Елси на четири години, седнала върху пони — обикновено червеникавокафяво пони — в син гащеризон, бели чорапки и кафяви сандали, с толкова светла коса, че приличаше на бяла, усмихната с онази широка и леко наивна усмивка, която толкова често бяха съзирали на лицето й, с теменуженосини очи, сияещи от щастие. Писмото бе написано от майката на Елси, Грейс Тайлър.