Мери Кларк - Колекцията

Между Петдесет и шеста и Четиридесет и четвърта улици преасфалтираха дясната лента на Седмо авеню. Но работниците си бяха тръгнали. Майлс безразсъдно подкара между преградите по все още влажния асфалт. Минаваха покрай Тридесет и осма улица, Тридесет и седма…

Нийв. Нийв. Нийв. Нека дойда навреме, замоли се Майлс. Господи, спаси детето ми.

Джек остави слушалката, все още обмисляйки онова, което беше чул току-що. Приятелят му, директор на чикагския „Аквариум“, беше потвърдил подозренията му. Новият музей беше отворен преди осемнадесет години, но прекрасната експозиция на най-горния етаж, където се пресъздаваше зашеметяващото усещане, че се разхождаш на дъното на тихоокеански риф, беше завършен преди шестнадесет години. Малко хора знаеха, че беше имало проблеми с контейнерите и че етажът с „Пасифик рийф“ бе затворен за посещения почти две години, след като останалата част от „Аквариума“ беше завършена. Не беше нещо, което директорът си беше направил труда да включи в справочниците. Джек знаеше, защото беше ходил на северозапад и редовно посещаваше музея.

Антони де ла Салва твърдеше, че вдъхновението му за „Пасифик рийф луук“ било резултат от посещение в чикагския „Аквариум“ преди седемнадесет години. Невъзможно. Тогава защо беше излъгал?

Джек погледна надолу към обширните бележки на Етел; захванатите с кламер страници с интервютата и бележките за Сал, смелите въпросителни над лиричните спомени на Сал за първите му усещания при вида на експозицията на Пасифик рийф в „Аквариума“; копието на скицата от готварската книга. Етел беше усетила несъответствието и го беше проследила. Сега тя беше мъртва.

Джек си помисли за настойчивостта на Нийв, че имало нещо странно в начина, по който е била облечена Етел. Спомни си за думите на Майлс: „Всеки убиец оставя визитната си картичка“.

Гордън Стюбър не беше единственият дизайнер, който би могъл по погрешка да облече жертвата си в на пръв поглед подходящ тоалет.

Антони де ла Салва би могъл да допусне абсолютно същата грешка.

Офисът на Джек беше тих — тишината, която настъпва, когато една стая, свикнала с посетители, секретарки и звънящи телефони, изведнъж замлъкне.

Джек грабна телефонния указател. Антони де ла Салва имаше шест различни офиса. Отчаяно, Джек опита първия. Не последва отговор. На втория и третия се включиха телефонни секретари: „Работното време е от осем и половина до пет следобед. Моля, оставете съобщение“.

Опита апартамента в Шваб хауз. След като телефонът иззвъня шест пъти, се отказа. Като последен изход се обади в магазина. Моля ви, обадете се, замоли се той.

— „Нийвс плейс“.

— Трябва да се свържа с Нийв Кърни. Джек Кемпбъл се обажда, неин приятел.

Гласът на Юджиния прозвуча топло.

— Вие сте издателят…

Джек я прекъсна.

— Тя е на среща с Де ла Салва. Къде?

— В главния му офис. Западна тридесет и шеста улица, номер двеста и петдесет. Нещо случило ли се е?

Джек тресна слушалката, без да отговори.

Офисът му беше на Парк авеню и Петдесет и първа улица. Затича през пустите коридори, успя да хване един асансьор, който тъкмо слизаше, и спря минаващо такси. Хвърли на шофьора двадесет долара и извика адреса. Беше шест и осемнадесет.

„Така ли е било и с мама? — помисли си Нийв. — Дали го е погледнала в онзи ден и е видяла настъпилата в лицето му промяна? Имала ли е някакво предупреждение?“

Нийв знаеше, че ще умре. През цялата седмица бе имала усещането, че времето й изтича. Сега, когато вече нямаше надежда, изведнъж й се стори страшно важно да получи отговори на тези въпроси.

Сал се беше приближил към нея. Беше на по-малко от четири фута. Зад него, близо до вратата, беше се скупчило свитото тяло на Дени, доставчика, който си правеше труда да й отваря чашите с кафе. С периферното си зрение Нийв виждаше изтичащата от раната в главата му кръв, огромния плик, който той носеше, бе зацапан с кръв, а пънкарската прическа, която се беше оказала перука, за щастие наполовина скриваше лицето му.

Струваше й се, че беше изминала цяла вечност, откакто Дени беше нахлул в тази стая. Колко време беше минало? Минута? По-малко от минута? Сградата сякаш беше празна, но беше възможно и някой да е чул изстрела. Някой можеше да дойде да провери… Пазачът би трябвало да е долу… Сал нямаше време за губене, и двамата го знаеха.

Някъде далеч Нийв чу леко свистене. Движеше се асансьор. Някой може би идваше. Можеше ли да забави мига, в който Сал щеше да дръпне спусъка?