Мери Кларк - Колекцията

— Нийв, какво има?

— Сал, мисля, че някой ме следи — Нийв го сграбчи за ръката. — Моля те, заключи вратата.

Сал я погледна втренчено.

— Сигурна ли си, Нийв?

— Да. Видях го три или четири пъти.

Онези тъмни, дълбоко поставени очи, жълтеникавата кожа. Цветът изчезна от лицето й.

— Сал — прошепна тя. — Знам кой е той. Работи в кафенето.

— Защо ще те следи?

— Не знам — Нийв се втренчи в Сал. — Освен ако Майлс не е бил прав през цялото време. Възможно ли е Ники Сепети да е желаел смъртта ми?

Сал отвори външната врата. Чуваха виенето на асансьора, който слизаше надолу.

— Нийв — рече той, — имаш ли смелост да опитаме нещо?

Като не знаеше какво да очаква, Нийв кимна.

— Ще оставя вратата отворена. Ние с теб можем да си говорим. Ако някой те следи, по-добре е да не се изплаши.

— Искаш да застана някъде, където може да ме види?

— Как не. Застани зад манекена. Аз ще застана зад вратата. Ако някой влезе, мога да скоча върху него. Важното е да го хванем и да разберем кой го изпраща.

Втренчиха се в индикатора на етажите. Асансьорът беше на партера. Започна да се качва.

Сал се втурна в кабинета си, отвори чекмеджето на бюрото си, извади пистолет и бързо се върна при нея.

— Имам разрешително, откакто ме обраха преди години — прошепна той. — Нийв, скрий се зад онзи манекен.

Нийв се подчини като насън. Лампите в изложбената зала бяха приглушени, но въпреки това тя забеляза, че манекените бяха облечени в новата линия на Сал. Тъмни есенни цветове, боровинково червено и тъмносиньо, тъмнокафяво и среднощно черно. Джобовете, шалчетата и коланите, украсени в ярките цветове на колекцията „Пасифик рийф“. Коралово, червено, златисто, воднистосиньо, смарагдовозелено, сребристо и синьо се комбинираха в микроскопична версия на деликатните мотиви, които Сал беше екипирал в „Аквариума“ преди толкова време. Аксесоари и акценти — запазена марка на великия му класически дизайн.

Погледна шала, който докосваше лицето й. Този мотив. Скиците. Мамо, мен ли рисуваш? Мамо, не съм облечена с това… О, bambola mia, това е само идея за нещо, което може да бъде толкова красиво…

Скиците — скиците на Рената, нарисувани три месеца, преди да умре, година преди Антони де ла Салва да зашемети света на модата с „Пасифик рийф луук“. Едва миналата седмица Сал се беше опитал да унищожи книгата заради една от тези скици.

— Нийв, кажи ми нещо — шепотът на Сал прониза стаята — една настоятелна команда.

Вратата беше открехната. Нийв чу асансьора да спира в коридора отвън.

— Мислех си — каза тя, опитвайки се гласът й да прозвучи нормално. — Много ми харесва начинът, по който си включил „Пасифик рийф луук“ в есенната си колекция.

Вратата на асансьора се отвори. Чуха се леки стъпки в коридора.

Гласът на Сал прозвуча сърдечно.

— Пуснах всички да си тръгнат по-рано. Счупиха си краката да се приготвят за ревюто. Мисля, че това е най-добрата ми колекция от години насам. — С окуражителна усмивка в нейна посока той пристъпи зад леко отворената врата. Приглушените светлини очертаха танцуващата му сянка върху далечната стена на залата, стената, изрисувана с мотивите на „Пасифик рийф“.

Нийв се втренчи в стената и докосна шала на манекена. Опита се да отговори, но думите не пожелаха да излязат.

Вратата бавно се отвори. Тя видя силуета на ръка, дулото на пистолет. Дени влезе предпазливо в стаята и очите му зашариха, търсейки ги. Докато Нийв гледаше, Сал пристъпи безшумно иззад вратата. Вдигна пистолета.

— Дени — каза тихо той.

Когато Дени се завъртя рязко, Сал стреля. Куршумът мина през челото му. Дени изпусна пистолета и падна на пода без никакъв звук.

Вцепенена от ужас, Нийв видя как Сал измъкна от джоба си кърпа, наведе се и взе с нея пистолета на Дени.

— Ти го застреля — прошепна Нийв. — Застреля го хладнокръвно. Не беше необходимо да го правиш! Не му даде никакъв шанс.

— Щеше да те убие — Сал пусна собствения си пистолет на бюрото на рецепцията. — Просто те защитавах — тръгна към нея с пистолета на Дени в ръката си.

— Ти знаеше, че той идва — каза Нийв. — Знаеше името му. Ти си планирал това.

Топлата, весела маска, която бе постоянно на лицето на Сал, беше изчезнала. Бузите му бяха подпухнали и влажни от пот. Очите, които сякаш винаги блещукаха, бяха свити като цепки и изчезваха в месестото му лице. Ръката му, все още изгорена и червена, вдигна пистолета и го насочи към нея. Капчици от кръвта на Дени блестяха върху лъскавия плат на сакото му. На килима уголемяваща се локва кръв ограждаше краката му.