Мери Кларк - Колекцията

Нийв си беше поставила за цел да чете статиите на Етел и бързо осъзна, че, макар на пръв поглед да бе бъбрива, лекомислена жена, тя същевременно бе прекрасна писателка. Независимо каква бе темата, с която се захващаше, очевидно проучванията й бяха задълбочени.

С помощта на една от служителките Нийв затвори пакетите с дрехи. Бижутата и обувките сложи в отделни кутии и после събра всичко в кашони в бяло и розово, на които бе изписано: „Нийвс плейс“. С въздишка на облекчение набра номера в апартамента на Етел.

Никой не вдигна, не беше включен и телефонният секретар. Нийв реши, че Етел вероятно ще пристигне всеки миг — задъхана и с чакащо отпред такси.

В четири часа в магазина вече нямаше клиенти и Нийв изпрати всички да си вървят у дома. По дяволите тази Етел, помисли си тя. И на нея й се искаше да се прибере вкъщи. Снегът валеше непрекъснато. Ако продължаваше така, нямаше да може да вземе такси. Звъня на Етел в четири и половина, в пет, в пет и половина. „Сега какво?“ — зачуди се тя. После й хрумна една идея. Щеше да чака до шест и половина — времето, по което обикновено затваряха, после щеше да се отбие да занесе нещата на Етел по пътя за вкъщи. Вероятно можеше да ги остави при портиера. Така, ако Етел възнамеряваше да пътува, новите й дрехи щяха да са при нея.

Позвъни на такси, но от таксиметровата компания не горяха от желание да приемат поръчката й.

— Казваме на всичките си коли да се прибират, госпожо. По пътищата е ужас. Но дайте ми името и телефона си. — Когато чу името й, телефонистката промени тона си. — Нийв Кърни! Защо не ми казахте, че сте дъщерята на комисаря? Можете да разчитате, че ще ви откараме до дома ви.

Колата пристигна в седем без двадесет. Напредваха бавно по почти непроходимите улици. Шофьорът не остана особено доволен от това, че се налагаше да спират допълнително.

— Госпожо, не мога да чакам, докато заседна в снега.

Никой не отвори в апартамента на Етел. Нийв напразно звъня на портиера. В тухлената кооперация имаше още четири апартамента, но тя нямаше представа кой живее там и не можеше да рискува да остави дрехите при непознати. Накрая извади чек от чековата си книжка и на гърба му написа бележка, която мушна под вратата. „Покупките ти са у мен. Позвъни ми, когато се прибереш“. Под подписа си написа домашния си телефонен номер. После, борейки се с тежестта на кутиите и торбите, се върна обратно в таксито.

В апартамента на Етел Лемстън една ръка се протегна към бележката, която Нийв бе пъхнала под вратата, прочете я, хвърли я настрани и продължи методичното си претърсване за стодоларовите банкноти, които Етел редовно мушкаше под килимите или между възглавничките на дивана и които весело наричаше „издръжката от нищожеството Сиймъс“.

Майлс Кърни не можеше да се отърси от разкъсващото го безпокойство, което нарастваше в него от седмици. Баба му бе имала нещо като шесто чувство.

— Предчувствам, че ще се случи нещо лошо — казваше тя.

Майлс живо си спомняше как, когато бе десетгодишен, баба му бе получила снимка на братовчед му от Ирландия. Тя бе заплакала. „В очите му е изписана смърт.“ Два часа по-късно телефонът бе иззвънял. Братовчед му бе загинал при катастрофа.

Преди седемнадесет години Майлс не бе обърнал внимание на заплахата на Ники Сепети. Мафията си имаше свои собствени принципи. Тя никога не преследваше жените и децата на враговете си. И тогава Рената бе загинала. В три следобед, докато минаваше през Сентръл парк да прибере Нийв от академията „Секрид Харт“, тя бе убита. Беше студен, ветровит ноемврийски ден. Паркът беше безлюден. Нямаше свидетели, които да кажат кой бе подмамил или насила завлякъл Рената от алеята към мястото зад музея.

Той седеше в кабинета си, когато директорът на „Секрид Харт“ се обади в четири и половина. Мисис Кърни не отишла да вземе Нийв. Звънили, но тя не си била вкъщи. Нещо случило ли се е? След като затвори телефона, Майлс с болезнена увереност усети, че нещо зловещо се беше случило с Рената. Десет минути по-късно полицията претърсваше Сентръл парк. Колата му бе на път за там, когато му се обадиха, че тялото й е открито.

Когато пристигна в парка, кордон от полицаи задържаше любопитните и търсещите сензации. Представителите на медиите вече бяха там. Спомни си как го заслепиха светкавиците на фотоапаратите, докато вървеше към мястото, където лежеше тялото й. Хърб Шварц, заместникът му, вече бе там.

— Не я гледай сега, Майлс — помоли го той.