Мери Кларк - Колекцията

Той махна ръката на Хърб, коленичи на замръзналата земя и дръпна одеялото, с което я бяха покрили. Тя сякаш беше заспала. Лицето й бе все така красиво. По него нямаше и следа от ужаса, запечатан на лицата на толкова много жертви. Очите й бяха затворени. Дали ги бе затворила в последния си миг, или Хърб го беше сторил? Отначало си помисли, че си е сложила червен шал. Грешка. Бе свикнал с такива гледки, но в този момент професионализмът го напусна. Не желаеше да види, че някой е прерязал югуларната й вена, после гърлото й. Яката на бялото яке за ски, с което беше облечена, бе станала алена от кръвта й. Качулката бе паднала назад и лицето й бе обрамчено от гъстата й катраненочерна коса. Червеният й клин, червената й кръв, бялото яке и втвърденият сняг под тялото й — дори в смъртта тя приличаше на снимка за модно списание.

Искаше му се да я притисне до себе си, да й вдъхне живот, но знаеше, че не бива да я мести. Задоволи се само да целуне бузите й, очите, устните. Ръката му докосна гърлото й и се отдръпна окървавена. „Срещнахме се сред кръв и се разделяме сред кръв“, помисли си той.

В деня на Пърл Харбър 11 11 Американска военноморска база на Хаваите, нападната от японците на 7.XІІ. 1941 г., в резултат на което САЩ влизат във Втората световна война. — Б.пр. на двадесет и една години току-що бе започнал работа като полицай, но на следващия ден постъпи в армията. Три години по-късно бе в Пета армия, ръководена от Марк Кларк, и се биеше в Италия. Завземаха я град след град. В Понтици влезе в една църква, която изглеждаше безлюдна. В следващия миг чу експлозия и от челото му шурна кръв. Завъртя се на пети и зад олтара в ризницата на църквата видя немски войник. Успя да го застреля, преди да загуби съзнание.

Дойде на себе си, усещайки как някаква малка ръчичка го разтърсва.

— Ела с мен — прошепна в ухото му един глас на развален английски. Почти не можеше да мисли от болките в главата си. Очите му бяха залепнали от засъхналата кръв. Навън бе тъмно като в рог. Някъде далеч вляво се чуваха гърмежи. Детето — все пак успя да осъзнае, че беше дете — го поведе по безлюдните улички. Спомни си, че се бе зачудил къде го води и защо е сама. Чу тропота на военните си обувки по каменни стъпала, отварянето на скърцаща врата, после забързан, развълнуван шепот, обясненията на детето. Сега тя говореше на италиански. Не можеше да разбере какво казва. После някаква ръка го подкрепи и той усети, че го навеждат над легло. Загуби съзнание, а после се будеше на пресекулки от допира на нежни ръце, които миеха и превързваха главата му. Първият му ясен спомен бе от това, че го преглежда военен лекар.

— Не знаете какъв късмет имате — каза му той. — Вчера ни отблъснаха. Никак не беше добре за онези, които не успяха да се измъкнат.

След войната Майлс се възползва от Джи Ай Бил ъф райтс 12 12 Харта за правата. — Б.пр. и постъпи в колеж. „Фордъм Роуз хил“ бе само на няколко мили от Бронкс, където бе израснал. Баща му, капитан от полицията, се отнесе доста скептично.

— Едва успяхме да те накараме да завършиш гимназия — отбеляза той. — Не че природата те е лишила от заложби, но никога не си имал интерес към книгите.

Четири години след това, завършвайки magna cum lande 13 13 С отличие (лат.). — Б.пр. , Майлс постъпи в правния факултет. Баща му бе доволен, но го предупреди:

— Все още в душата си си ченге. Не забравяй за това, след като получиш мечтаните си дипломи.

Правният факултет. Кабинетът на областния прокурор. Частна практика. Точно тогава бе осъзнал колко е лесно за един добър адвокат да измъкне престъпника. Не можеше да го прави. Бе се възползвал от шанса да стане прокурор.

Това беше през 1958 година. Тогава бе на тридесет и седем. През изминалите години се беше срещнал с много момичета и видя как се женеха едно след друго. Но някак си всеки път, когато се приближаваше до женитбата, един глас прошепваше в ухото му:

— Има нещо повече. Изчакай малко.

Мисълта да отиде отново в Италия го бе завладяла постепенно.

— Да стрелят по теб из Европа, съвсем не е същото, като да пътуваш из нея — каза майка му, когато внимателно сподели плановете си, докато вечеряха. После го попита: — Защо не се отбиеш при онова семейство, което те скри в Понтици? Не вярвам да си бил в състояние да им благодариш тогава.

Все още благославяше майка си за този съвет. Защото когато почука на вратата им, отвори я Рената — висока и елегантна, така че той бе само с половин глава над нея. Рената, която каза невярващо: