Мери Кларк: Колекцията

— Знам кой си. Аз те доведох у дома онази нощ.

— Как можеш да си спомняш? — попита той.

— Баща ми ме снима с теб, преди да те отведат. През цялото време снимката стои на тоалетката ми.

След три седмици се ожениха. Следващите единадесет години бяха най-щастливите в живота му.

Майлс отиде до прозореца и погледна навън. Според календара пролетта бе настъпила преди седмица, но никой не си беше направил труда да го каже на майката Природа. Опита се да не си спомня колко Рената обичаше да се разхожда по снега.

Изплакна чашата от кафето и чинията от салатата и ги сложи в сушилката. „Ако изведнъж всички риби тон в света изчезнеха, какво щяха да обядват хората, които са на диета?“ — помисли си той. Може би отново щяха да се върнат към хубавите, дебели хамбургери. Мисълта накара устата му да се изпълни със слюнка. Но това му напомни, че от него се очакваше да размрази соса за макароните.

В шест часа започна да приготвя вечерята. Извади от хладилника продуктите за салата и умело наряза на ситно маруля, парчета зелени чушки и счука лук. Подсъзнателно се усмихна на себе си, спомняйки си как, докато растеше, си мислеше, че салата означава домати и маруля с майонеза. Майка му бе прекрасна жена, но очевидно призванието й не бе готвенето. Също така тя печеше месото, „докато всички микроби не умрат“, така че свинското или стекът бяха достатъчно твърди, за да бъдат сцепвани от каратист, а не рязани с нож.

Рената бе тази, която го бе запознала с удоволствието от изтънчените ястия, радостта от макароните, сьомгата, вкусните салати, миришещи на чесън. Нийв бе наследила кулинарните умения на майка си, но Майлс си даде сметка, че с времето и той се бе научил да прави дяволски хубава салата.

В седем без десет започна силно да се тревожи за Нийв. Вероятно имаше много малко таксита. „Мили Боже, не я оставяй да минава през парка в нощ като тази.“ Обади се в магазина, но никой не отговаряше. Когато тя се появи, борейки се с преметнатите през рамото й торби с дрехи и мъкнейки кашоните, той вече бе готов да се обади в управлението и да помоли да претърсят парка. Стисна здраво зъби, за да не си го признае.

Вместо това, докато поемаше кутиите от ръцете й, успя да си придаде учудено изражение.

— Да не би отново да е Коледа? — попита той. — От Нийв за Нийв с любов? Да не би да си изхарчила печалбата от днешния ден за себе си?

— Не бъди такъв умник, Майлс — отвърна ядосано Нийв. — Казвам ти, Етел Лемстън може да е добра клиентка, но също така е и в дяволска беда. — Докато слагаше кутиите върху дивана, разказа накратко за опита си да занесе дрехите на Етел.

Майлс изглеждаше разтревожен.

— Етел Лемстън? Тя не беше ли онази досадница, която бе поканила на коледното парти?

— Позна. — Нийв импулсивно бе поканила Етел на ежегодното коледно парти, което с Майлс организираха в апартамента. След като бе притиснала архиепископ Стентън до стената и му бе обяснила защо католическата църква вече не е в крак с двадесети век, Етел бе разбрала, че Майлс е вдовец и през цялата вечер не се беше отлепила от него.

— Не ми пука дали няма да ти се наложи да опънеш палатка пред вратата й през следващите две години — предупреди Майлс. — Не разрешавай на тази жена да прекрачи прага ни.

Съвсем не се покриваше с представата на Дени Адлер за добро прекарване на времето да се скъсва от бачкане в деликатесния магазин на Източна осемдесет и трета улица и „Лексингтън“ срещу минимална заплата плюс бакшишите. Но Дени имаше проблем. Беше в изпитателен срок. Социалният работник, който отговаряше за него — Майк Туй, беше една свиня, която обичаше властта, дадена му от управата на щат Ню Йорк. Дени знаеше, че ако не работи, няма да може да изхарчи и цент, без Туй да го попита от какво живее, така че работеше, мразейки всеки миг.

Бе наел една мръсна стая в долнопробен хотел на Първо авеню и Сто и пета улица. Онова, което социалният работник не знаеше, бе, че Дени прекарваше по-голямата част от свободното си време, просейки по улиците. Променяше мястото и костюма си през няколко дни. Понякога се обличаше като скитник, слагаше си парцаливи дрехи и опърпани маратонки, размазваше мръсотия по лицето и косата си. Облягаше се до някоя сграда, държейки в ръка скъсана кутия, на която пишеше: „Помогнете, гладен съм“.

На това глупаците кълвяха най-много.

Друг път си обличаше избелели военни дрехи и си слагаше сива перука и тъмни очила. В ръката си държеше консервена кутия, а на палтото си закачаше надпис „Бездомен ветеран“. Кутията в краката му бързо се изпълваше с монета от по четвърт долар и десет цента.