Мери Кларк: Нощта на бухала

Ревящо бебе. Ревящо бебе.

Хукна да бяга от игрището, а малко по-късно Джийни го настигна.

— Не плачи. И аз не успях да стана капитан на мажоретките — каза му тя. — Е, и какво от това?

Знаеше, че го бе последвала, защото й бе мъчно за него. Нещо му подсказваше, че тя не бе от онези, които му се присмиваха и го подиграваха, защото бе поискал да излезе на разходка с Лора. Но въпреки това го бе наранила. По друг начин.

Лора бе най-хубавото момиче в целия випуск — златиста коса, сини като китайски порцелан очи, страхотно тяло, което не оставаше скрито дори под тъпата ученическа униформа на „Стоункрофт“. Даваше си идеално сметка за властта си над момчетата. Думите „Ела насам“ или „Я се разкарай“ излизаха съвършено естествено от устата й.

Алисън още тогава си бе гадна, язвителна и подла. Тя пишеше очерци и рецензии за училищния вестник и нейната рубрика „Зад кулисите“ бе посветена на сценичните дейности, в които участваха. Винаги намираше начин да се заяде с някого и да го направи за смях. При това го правеше брилянтно, беше в кръвта й, направо й идеше отръки. Например в статията си за пиесата, която играха в последния клас, бе написала следното: „За всеобща изненада Джоуел Нийман в ролята на Ромео успя да запомни повечето от репликите си.“ Въпреки това по-отраканите ученици смятаха Алисън за новаторка и бунтарка. А непохватните и тъпаците стояха колкото може по-далеч от нея.

„Тъпаците като мен“ — помисли си той, вкусвайки за пореден път с неописуемо удоволствие спомена за ужаса, изписан върху лицето й, когато го видя да се приближава към нея от къщичката при басейна.

Джийн беше от отраканите и известните, но не приличаше на другите момичета.

Беше избрана в ученическия комитет, но на събранията обикновено седеше толкова мълчалива и тиха, че човек можеше да си помисли, че изобщо не може да говори. Но всеки път, когато си отвореше устата, независимо дали там или в клас, винаги даваше правилния отговор. Дори тогава бе първа по успех по история и знаеше всичко. А онова, което го изненада най-много сега, бе колко по-хубава е станала. Правата й светлокестенява коса беше по-тъмна, по-гъста и подстригана като шлем около лицето. Беше тънка, но не болезнено слаба като манекенка. Вероятно през годините бе научила как да се облича. Сакото и панталоните й бяха отлично скроени. Измъчван от нетърпение да види изражението на лицето й, той я наблюдаваше как пъха факса в чантата си.

Аз съм бухалът и живея на дървото.

Можеше съвсем ясно да чуе как Лора го имитира. Гласът й звучеше в главата му.

— Тя ти има зъб! Каза, че си се побъркал — бе изкряскала Алисън онази нощ преди двадесет години. — И освен това ни разказа, че си подмокрил гащите!!! Пикльо!

Можеше да си представи как всички му се подиграват. Можеше да чуе пронизителните звуци на жлъчния им кикот. Беше станал за посмешище в очите им!

Всичко започна много отдавна. В първи клас, когато бе само на седем години, участваше в училищната пиеса. Това беше неговата реплика, единственото, което трябваше да каже. Но просто не можа да я изрече. Запъна се и толкова силно започна да заеква, че всички деца на сцената и дори някои от родителите започнаха да се подсмиват.

— Аз-аз-аз съм бу-бу-бухалът и жи-жи-жи-вея на дър-дър-дър…

Така и не можа да произнесе думата дърво. Избухна в сълзи и избяга от сцената, заедно с клончето, което държеше в ръката си. Баща му го наби за това, че се е разциврил като мамино детенце. А майка му каза:

— Остави го! Той е глупак. Какво очакваш от него? Погледни го! Отново се е напикал.

Споменът за онзи срам се преплиташе с въображаемия смях на момичетата и се въртеше в главата му, докато гледаше как Джийн Шеридан се качва в асансьора. „Защо трябва да я пощадя? — помисли си той. — Може би първо Лора, сетне — нея. Тогава ще имате възможност да ми се присмивате на воля, момичета. Всички заедно, в ада.“

Чу, че някой произнесе името му, и се обърна. Дик Корили, големият футболен герой от техния клас, стоеше на бара до него и гледаше идентификационната му карта.

— Хей, радвам се да те видя! Страхотно! — сърдечно рече Дик.

„Лъжеш — помисли си Бухала. — И въобще не е страхотно, че те виждам.“

Лора тъкмо вкара пластмасовата карта в ключалката на вратата, когато се появи пиколото с багажа й. Чанта за дрехи, два големи куфара и чантичка за тоалетни принадлежности. Можеше да го чуе какво мисли: „Скъпа госпожо, срещата ще продължи четиридесет и осем часа, а не две седмици.“