Мери Кларк: Нощта на бухала

В своето завещание Алисън бе оставила голяма сума — дарение за ученическия фонд в „Стоункрофт“, което бе основната причина за набързо организираната възпоменателна церемония.

Главната улица не беше променена, мислеше си Джийн, докато караше бавно през града. Много години бяха минали откакто беше тук за последен път. През лятото, през което завърши „Стоункрофт“, майка й и баща й най-сетне се разделиха, продадоха къщата и тръгнаха всеки по своя път. Сега баща й управляваше хотел в Мауи 3 3 Хавайски остров. — Б.пр. . Майка й се бе върнала в Кливланд, където бе родена и израснала, и се бе омъжила за първото си гадже от гимназията.

— Най-голямата ми грешка бе, че преди тридесет години се омъжих за Ерик — свенливо призна тя на сватбата си.

„А аз къде останах? Къде сложиха мен?“ — бе преминало през главата на Джийн в онзи момент. Но не можеше да отрече, че разпадането на семейството й милостиво бе сложило край на живота й в Корнуол.

Тя успя да преодолее импулсивното си желание да направи завой към Маунтин Роуд и да мине покрай старата им къща. Може би щеше да намине през уикенда, помисли си Джийн, но не и сега. След три минути спря на алеята пред „Глен-Ридж Хаус“ и портиерът, с професионална любезна усмивка на лицето, отвори вратата на колата й и я поздрави:

— Добре дошли у дома.

Джийн натисна копчето за багажника и видя как куфарът и чантата й за дрехи бяха извадени оттам.

— Вървете направо на рецепцията — насочи я портиерът. — Ние ще се погрижим за багажа ви.

Фоайето на хотела бе добре подредено и топло, с плътни завеси, дебели килими и предразполагащо оформени групи от столове. Рецепцията беше вляво, а диагонално спрямо нея Джийн забеляза бар, на който вече се тълпяха подранилите, решили да се почерпят преди коктейла гости.

Едно флагче на рецепцията приветстваше срещата на випуска от „Стоункрофт“.

— Добре дошли у дома, госпожо Шеридан — поздрави я чиновникът, мъж над шестдесет години. Усмивката му разкри блестящи като сняг зъби. Зле боядисаната му коса невероятно наподобяваше полировката на бюрото от черешово дърво. Джийн му подаде кредитната си карта и през главата й мина нелепата мисъл, че сигурно е отчупил една треска от него, за да я покаже на бръснаря си като мостра.

Все още не бе готова да се срещне и разговаря с когото и да било от бившите си съученици и се надяваше, че ще успее да се качи в асансьора, без някой да я спре. Искаше да има поне половин час, през който да вземе душ и да се преоблече, преди да закачи картата със снимката на едно уплашено осемнадесетгодишно момиче с разбито сърце, каквато бе тогава, и да се присъедини към съучениците си на коктейла.

Взе ключа от стаята си и се обърна, но чиновникът неочаквано я спря.

— О, госпожо Шеридан, щях да забравя. Има факс за вас. — Той погледна към името на плика. — Извинете. Би трябвало да ви наричам доктор Шеридан.

Без коментар Джийн скъса плика. Факсът бе от секретарката й в Джорджтаун. Той гласеше: „Доктор Шеридан, извинете, че ви безпокоя. Това вероятно е някаква шега или грешка, но смятам, че трябва да го видите.“ Това беше лист хартия, получен по факса в нейния офис след заминаването й. На него пишеше: „Джийн, предполагам вече си се убедила, че познавам Лили. Имам обаче един проблем. Да я целуна ли, или да я убия? Шегувам се. Ще ти се обадя.“

За миг Джийн почувства, че не е в състояние нито да мисли, нито да се движи. Да я убие? Но защо? Защо!

Той седеше на бара, оглеждаше се и очакваше тя да се появи. През всички тези години бе виждал снимките й на обложките на книгите и всеки път, когато я погледнеше, беше изненадан да установи, че Джийни Шеридан продължава да изглежда като ученичка.

В „Стоункрофт“ тя бе една от отличните, но скромни ученички. Дори беше мила с него, макар и по доста небрежен начин. Беше започнал да я харесва, докато Алисън не му разказа как те са си правели майтап с него. Знаеше кои бяха те — Лора, Катерин, Дебра, Синди, Глория, Алисън и Джийн. Обикновено седяха на една маса на обяд в ученическия стол.

Колко бяха мили и сладки! — мислеше си той, докато гърлото му се пълнеше с горчива жлъч. Сега Катерин, Дебра, Синди, Глория и Алисън вече ги нямаше. Беше оставил Лора последна. Най-смешното бе, че все още не знаеше какво да прави с Джийн. Поради неизвестни причини продължаваше да се колебае дали да я убие или не. Все още си спомняше времето, когато като „заек“ в първи курс се опита да влезе в отбора по бейзбол. Безмилостно го отрязаха и той се разплака с онези детски сълзи, които навремето не можеше да сдържа.