Мери Кларк: Нощта на бухала

Хванаха го за двадесет минути, помисли си Сам. Тогава защо вече двадесет години не можеше да открие животното, убило Карън Съмърс? Според него това бе Линдстром и все още продължаваше да мисли така.

Днес Линдстром беше известен и много влиятелен нюйоркски адвокат по криминални дела. Голям майстор в оправдаването на убийци нехранимайковци. Много подходящо и естествено занимание за него, нали сам беше един от тях!

Сам сви рамене. Денят беше гаден, дъждовен и необичайно студен за началото на октомври. „Винаги съм я обичал тази работа — помисли си той, — но вече не е същото. Готов съм да се оттегля. Станах на петдесет и осем години. Работих почти през целия си живот. Просто трябва да се пенсионирам, да взема пенсията си и да се оттегля. Да отслабна малко. Да посетя децата и да прекарвам повече време с внуците. Преди да се озърна, ще пораснат и ще отидат в колеж.“

Имаше смътното усещане, че в главата му назрява главоболие, докато прекарваше ръка през оредяващата си коса. Кейт непрекъснато му повтаряше да престане да го прави. Според нея така отслабвали корените.

С крива усмивка на лицето по повод ненаучния анализ на починалата си съпруга относно настъпващото оплешивяване, Сам се върна при бюрото и загледа папката с надпис „Карън Съмърс“.

Той все още редовно посещаваше майка й Алис, която се бе преместила да живее в града. Правеше го, защото подозираше, че за нея е успокоително да знае, че полицията все още се опитва да открие човека, отнел живота на дъщеря й. Но не бе само заради това. Сам имаше предчувствието, че някой ден Алис ще му спомене нещо, което до този момент не е смятала за важно. Нещо дребно и незначително, което щеше да бъде първата стъпка към откриването на човека, влязъл в стаята на Карън онази нощ.

Точно тази надежда го задържаше на служба през последните няколко години, помисли си Сам. Толкова много искаше да разреши този случай! Но не можеше да чака повече.

Той се върна до бюрото и отвори долното чекмедже, след което се поколеба. Би трябвало да престане да се занимава с това убийство. Беше време да сложи тази папка при другите неразрешени случаи. Бе направил всичко, на което бе способен. Беше се постарал да даде най-доброто от себе си. През първите дванадесет години след убийството на всяка годишнина беше ходил на гробището. Стоеше там по цял ден, скрит зад един мавзолей, и наблюдаваше гроба на Карън. Беше монтирал дори записващо устройство, ако убиецът изрече нещо на глас. Имаше такива случаи, когато убийци са били залавяни, защото са отбелязвали годишнина от убийството, като са посещавали гроба на жертвата и са говорили за престъплението си там.

Единствените хора, които идваха на гроба на Карън обаче, бяха родителите й и той изпитваше угрижения на съвестта и дълбоко чувство за вина, когато слушаше спомените им за единствената им дъщеря. Престана да идва след смъртта на Майкъл Съмърс, който почина преди осем години, когато Алис дойде сама на гроба, където съпругът и дъщеря й лежаха един до друг. Тогава Сам си тръгна, защото не искаше да стане свидетел на мъката й. И никога повече не се върна.

Докато стоеше с папката на Карън Съмърс, той взе решението си. Повече нямаше да вади това досие. А следващата седмица, на двадесетата годишнина от смъртта й, щеше да го сложи при архивите и да подготви документите си за пенсия.

Но щеше да отиде на гроба й, каза си Сам. Просто за да й каже колко много съжалява, че не успя да направи нищо повече за нея.

Трябваха й почти седем часа, за да измине разстоянието от Вашингтон през Мериленд, Делауер и Ню Джърси до градчето Корнуол-он-Хъдсън.

Това не бе пътуване, което Джийн Шеридан правеше с радост, не само заради разстоянието, но и защото Корнуол, градът, в който бе израснала, бе пълен с болезнени спомени.

Беше си обещала, че без значение колко очарователно настоятелен бе Джак Емерсън, председателят на инициативния комитет за организиране на срещата по случай двадесет години от завършване на гимназия, и неговите опити да я склони да присъства, ще се оправдае с работа, неотложни срещи, здравословни проблеми. Всичко, което можеше да измисли, за да не отиде на събирането.

Нямаше никакво желание да празнува двадесет години от завършването на гимназия „Стоункрофт“, въпреки че бе благодарна за образованието, получено там. Дори не й пукаше за медала „Видна възпитаничка“, който щеше да получи, макар че годините, прекарани в „Стоункрофт“, бяха основният подстъп към следването й в „Брин Моур“ 1 1 Известен и престижен колеж, основан 1885 г. във Филаделфия като женски колеж. — Б.пр. и доктората в Принстън.