Пол Кристофър - Евангелието на Луцифер

— Лъже. Тук има нещо.

Фин не отговори. Тя погледна към Адамсън, който беше погълнат от разговора си с либийския офицер, Хиснави. Изведнъж водачът на експедицията се обърна и се втренчи в нея. Погледът му беше студен и безизразен. Тя удържа още миг на ястребовия му поглед, после той отклони очи. Фин се изправи и потръпна. Ако погледът можеше да убива, вече щеше да е мъртва. Изражението му бе точно като на убиеца в Града на мъртвите.

— Две седмици откакто сме тук и няма нищо необичайно — отбеляза Фин.

Двамата с Хилтс седяха в трапезарията в почивката за кафе. За изминалите две седмици едва ли бяха разменили повече от десетина думи. Хилтс изпълняваше наглед безкрайна серия от ниски полети, покривайки мрежата около терена на разкопките, а Фин беше направила точни рисунки на сякаш безкрайна серия от керамични отломки.

— Може би Адамсън наистина работи честно.

Хилтс направи физиономия.

— Трябва ли да ти напомням какво стана в Кайро?

— Което може би имаше повече общо с теб, отколкото с мен.

Хилтс въздъхна.

— Не го вярваш наистина, нали?

— Ако Адамсън е искал да ме убие, защо изобщо ще ме наема за експедицията?

— Дръж приятелите си близо, а неприятелите дръж още по-близо, както е казал Кръстникът.

Фин се разсмя.

— Мисля, че цитатът всъщност е от Сун Дзъ от „Изкуството на войната“, но разбирам какво ми казваш… Само дето как така се оказах враг на Адамсън?

Хилтс плъзгаше пръст по ръбчето на чашата.

— Доста мислих по въпроса. Сещам се единствено за Мики Сърцето.

— Не ми е приятно да го наричаш така.

— Извинявай… господин Валънтайн. Все едно, той е единственото логично заключение, единствената връзка.

— Откъде ти хрумна?

— Той ти уреди работата, нали?

— Предпочитам да смятам, че квалификацията ми е изиграла решаващата роля.

— Не се обиждай, скъпа, но има много технически илюстратори с далеч по-голям опит от твоя. Всъщност, откъде научи за тази работа?

— Мой преподавател от факултета ми каза за нея.

— А той откъде е научил?

— От негов приятел.

— Провери тази история. Обзалагам се, че въпросният приятел е бил Мики… твоят господин Валънтайн.

— Защо Майкъл ще излага живота ми на опасност?

— Говорихте ли, преди да заминеш?

— Споменах го като източник за препоръка при кандидатстването за работата. Обадих се, за да поискам съгласието му.

— Той какво каза?

— Каза добре. Изглежда, вече знаеше за работата.

— И?

— Посъветва ме да внимавам.

— Предупреждение?

— Тогава не го възприех така. Помислих, че говори за пътуването в чужбина, да внимавам за джебчии, неща от този род.

— А сега? — поинтересува се Хилтс.

Фин замълча, замислена. Хилтс започна да отчупва малки парчета от ръба на стиропорната си чаша.

— Вече не съм толкова сигурна. Би могло да е предупреждение, но все пак не дава отговор на въпроса ми. Защо ще ме праща, ако е знаел, че съм изложена на опасност? Това е при условие, че той ми е уредил работата, както явно смяташ.

— Блъсках си главата и по този въпрос. Смятам, че твоят приятел първоначално е мислел, че ти прави услуга, но нещо го е накарало да промени мнението си.

— Какво например?

— Например, че е открил нещо.

— Като какво?

— Като това — рече Хилтс, снишавайки глас. Той бръкна в джоба на избелялата си работна куртка и извади устройство, малко по-голямо от мобилен телефон.

Фин погледна миниатюрното електронно устройство.

— Какво е това?

— Гармин Айкю.

— Не разбирам много от високотехнологични джаджи — поклати глава Фин. — Обясни ми го с думи, понятни за един изкуствовед.

— Това е джипиес рекордер. Чувала си за глобалната система за позициониране?

— Не схващам.

— Знаеш ли какво прави нашият уважаван ръководител?

— Кадафи? Не, не се интересувам от делата на диктатора.

— Ха-ха! Адамсън. Той и приятелчетата му Кун и Хиснави, нашият човек от Либийското управление по древно наследство.

— Бях твърде заета да рисувам картинки на хилядолетни парчета от глинени съдове, които ни най-малко не ме вълнуват.

— Аз пък съм зает да летя с полското чудо, което вероятно е също толкова скучно, колкото рисуването на стари грънци, но си има своите предимства.

— Които са?

— Летя нависоко. Виждам много неща. Предимно пясък.

— Давай по същество.

— Всеки ден от изминалата седмица Адамсън, Кун и Хиснави се качват на един от хамърите и се отправят в пустинята.

— Откъде знаеш, че са те? — попита Фин.