Пол Кристофър - Евангелието на Луцифер

— Явно някои неща не се променят.

— Ние не шпионираме, само задоволяваме любопитството си.

— Точно то е убило котката.

На хоризонта се очерта една по-тъмна линия, започна да нараства и бавно се превърна в неравно скалисто плато, чиято повърхност бе напукана и насечена на хиляди тесни долчинки и непроходими каньони без изход. Хилтс бе използвал допълнителен кабел, за да включи джипиес локатора в пулта за управление на самолета. С приближаването към платото той разгледа цветната картина, видя данните и направи малки промени в насочването на щурвала, за да ги отведе до точните координати.

— Почти стигнахме — промърмори той и зави леко надясно. — Виждаш ли нещо?

— Още не.

— Ще се приземя.

Хилтс насочи носа надолу и малкият самолет реагира почти мигновено, плъзгайки се толкова плавно, че на Фин й се стори, че се спускат по невидима жица. Хилтс може да не беше такъв, за какъвто се представяше, но определено знаеше как да управлява самолет. Тя се загледа през страничния прозорец и тогава ги видя, точно под тях.

— Ето там.

— Какво?

— Следи. Виждам следи от гуми.

Хилтс наклони самолета и направи лек завой, за да може да се увери с очите си. След миг забеляза широките дири отдолу.

— Следвай трохите. — Усмихна се и отново сниши самолета, като продължи да лети над следите от гуми на по-малко от триста метра височина. Успоредните линии бяха прави като конец и водеха директно към входа на тесен каньон.

— Къде ще се приземим?

— Почти няма значение. Моето момиче е майстор в късото излитане и кацане. Механизмът за приземяване е снабден със специални гуми и са достатъчни само сто и петдесет метра, за да излетим. Ще кацна възможно най-близо.

— Доколко точен е този джипиес?

— До една плюнка разстояние. Плюс-минус десетина-петнайсет метра във всяка от посоките.

Фин наблюдаваше как Хилтс управлява самолета. Той като любовник галеше с пръсти контролния лост, а очите му се стрелкаха между бързо приближаващата се камениста повърхност и контролните уреди. Сякаш гледаше цигулар виртуоз. Започна да си подсвирва тихо и Фин позна мелодията от „Семейство Флинтстоун“. Усмихна се, като го видя как натисна още няколко копчета, за да компенсира поривите на вятъра, които разклатиха за момент самолета, миг преди да кацне. Колелетата докоснаха земята с една доловимо тупване и в следващия момент вече се бяха приземили, първо задното колело, после основните.

Машината бързо намали скорост, когато Хилтс ограничи притока на гориво и спусна задкрилките. Той насочи самолета по посока на вятъра и го закова на място, като остави двигателя да поработи цели две минути, преди да го изключи. Витлото се завъртя и спря, вече се чуваше само шумът от вятъра, който шибаше корпуса и поклащаше крилата. Точно пред тях, на половин стадион разстояние, се извисяваше широката част на висока скала, цялата в цепнатини и пукнатини, а проходът на каньона беше изсечен в сенките точно отляво.

— Никога няма да речеш, че тук има нещо — промърмори Хилтс.

— Може би наистина няма — усъмни се Фин.

— Да бе — възрази Хилтс, — идват тук всеки ден с килимчетата си за йога, за да медитират и изпуснат парата.

— Голям циник сте, господин Хилтс.

— Цинизъм е другото име на реализма. — Хилтс отключи вратата с горни панти и голямо стъкло и я вдигна към крилото. Мушна се през отвора и излезе под изгарящите лъчи на слънцето.

Фин излезе от своята страна, после заобиколи самолета и отиде при Хилтс.

— Според теб колко време имаме?

— Никога не тръгват преди два следобед, а дотук с хамъра имат поне един час път. Така че разполагаме с поне час и половина.

— Щеше да е от полза да знаехме какво търсим.

— Следите на хамъра водят право в този каньон.

— Ами нашите следи? Ако ги видят?

— Самолетът тежи по-малко от тон. Хамърът тежи четири пъти повече. — Той посочи с ръка. — Виж коловозите. Гумите са пропукали горния спечен слой и са оставили следа, която сигурно може да се види от космическа совалка. Това не е най-щадящото околната среда превозно средство и се вижда, че са били тук пет-шест пъти. Нашата следа е едва забележима.

— Циничен и самоуверен.

— Престани да се тревожиш. Няма да разберат, че сме идвали. — Мина под крилото на самолета, мушна се вътре и излезе с две манерки и един стар никон, какъвто носеше в Града на мъртвите. — За всеки случай, ако открием нещо — обясни.

Подаде й едната манерка и тя я преметна през рамо. Двамата поеха по дълбоките коловози, които бележеха следата на Адамсън и спътниците му в пустинния каньон.