Пол Кристофър - Евангелието на Луцифер

Вечерята беше сервирана в трапезарията — просторна шатра с две по-малки маси и една голяма за членовете на експедицията, отделена с висока бяла преграда от найлон. Мястото на Фин беше между експерта по керамика от Кралския музей в Онтарио Ейдриън Марч и Хилтс. Адамсън седеше начело на масата до тъмен дребен мъж, който представи като Мустафа Хиснави, връзката им с Либийското управление по древно наследство. Точно срещу нея беше Фриц Кун, набитият мъж, за когото Хилтс каза, че е внук на археолога на Хитлер. До него бе настанен Лавал, монахът от „Екол Библик“ в Ерусалим. Вечерята се състоеше от различни либийски ястия, агнешко, пилешко и вегетариански блюда. Разговорът се въртеше предимно около разкопките и беше по-скоро технически. Фин изчака удобен момент и най-накрая успя да попита:

— Търсим ли нещо конкретно?

Германецът Кун отсреща смръщи лице. Адамсън само сви рамене.

— Трябва ли да търсим нещо конкретно?

— Обикновено при проекти като този човек очаква някаква крайна цел.

— Какво ли знаете за проекти като този! — изсумтя Кун и зарови вилица в залятото със сос агнешко с ориз. Лицето му се зачерви. Той вдигна чашата си с вино и я пресуши.

Стюардът се появи зад гърба му и я напълни от обвита с кърпа бутилка. Фин не обърна внимание на грубата реплика на Кун и зачака отговора на Адамсън.

— Археологията е наука на постепенното натрупване къс по къс, госпожице Райън. Мъжът, който седи до вас, младият доктор Марч, ще прекара няколко години в събиране на достатъчно парчета от счупен глинен съд, за да го реконструира и дори след това той едва ли ще е завършен. Ала целта не е завършеността, нали, Ейдриън?

— Боже мой, не — отговори слабият светлокос мъж с голям диоптър на очилата. — Тук се търсят насоки, отправни точки за сравнение. Не е нужна цялостна реконструкция, за да разберем с какво си имаме работа.

— Това е отговорът, госпожице Райън. Принципната ни цел тук в Деир ел Шакир е просто да добавим нещо към досега известното. Не сме Хауърд Картър, който открива гробницата на Тутанкамон, нито френският инженер, открил розетския камък, докато подготвял мост за взривяване. Няма да има нищо, достойно за вечерните новини на Си Би Ес, повярвайте, нито дори за Лари Кинг 26 26 Световноизвестен телевизионен водещ, носител на много награди, автор и продуцент на токшоу „Лари Кинг на живо“ по Си Ен Ен. — Б.ред. — засмя се той. — Това е обикновено натрупване на основни познания, които да ни дадат по-ясна картина на миналото.

— Стъпка по стъпка в академичните полета, преораване на историята, нещо от този сорт? — изрече с неприкрита насмешка Хилтс. Взе една пилешка кост от чинията и оглозга останалото месо. Хвърли костта в чинията и си избърса ръцете в салфетката.

— Нещо от този сорт, Върджил — отвърна с кимване Адамсън.

— Хилтс, ако не възразявате. Просто Хилтс.

— Както разбирам, Деир ел Шакир е основан от апостол Тома — каза Фин, припомнила си разказа на Хилтс.

— Мит — обади се от срещуположния край на масата Лавал. — Исторически се смята, че свети Тома е поел в обратна посока, към Индия. Деир ел Шакир е произлязъл от онова, което обикновено наричат арианска ерес, а Арий е известен монах от Либия. Проповядвал, че Христос не е божество, а смъртен, просто пророк. Вероятно това съмнение дали Христос е истински Син Божи е предполагаемата връзка с Тома, който имал сходно мислене, оттам е и прякорът му „Тома Неверни“. Монасите тук били последователи на Арий, но се опасявам, че Тома не е бил сред тях.

— Ами черепът? — попита Фин. Тя се обърна към Адамсън, за да види реакцията му.

— За какъв череп става дума?

— Мисля, че го наричат Черепа на Бафомет — отвърна тя.

Адамсън прихна да се смее. Лавал се усмихна широко.

— Боя се, че обърквате измишльотините за рицарите тамплиери — ухили се Адамсън. — Само защото някаква книга е в списъка с бестселъри на „Ню Йорк Таймс“, не значи, че твърденията вътре са верни, особено пък щом е роман. Вие говорите за предполагаемото бягство на Никодим и Йосиф Ариматейски в Англия. Главата на щита на Великия майстор е изображение на един от ранните френски рицари, Юг дьо Пайен… живял седемстотин години, след като монасите тук са станали на прах.

— Знаете много за тамплиерите — отбеляза тихо Хилтс.

— Знам много за много неща — отвърна Адамсън.

Вечерята продължи още известно време, накрая хората започнаха да стават.

Хилтс прошепна в ухото на Фин, докато се изправяше: