Ридли Пиърсън: Жътварят на сърца

Градът се разрастваше и населението му се увеличаваше по-бързо, по-хаотично, отколкото би желал Болд. Сиатъл трудно си пробиваше път в живота, сполетян от напастта на организираната престъпност, кражбите, наркотиците и ограничаването на бюджета. Но градът успяваше да запази своята жизненост и неповторимост благодарение на изкуството, културата и традициите, на музиката, танците и изящните изкуства, на риболова и корабоплаването, на фестивалите и празненствата си, на своите библиотеки, музеи и театри.

Библиотеката беше съчетание от бетонни стени и градина, прегради от дебело армирано стъкло и широколистни дървета. В такова място човек сякаш участваше в ням филм. Днес следобед, когато трябваше да се състои срещата им, имаше повече посетители от обикновено. Може би се дължи на ситния дъждец, който ръми навън, помисли си Болд. За град със зимен климат като Сиатъл, библиотеката беше много важно място. Ала лицата в залите не бяха нито бледи, нито изглеждаха отчаяни. Гражданите на Сиатъл бяха яки, червенобузести здравеняци, на които Болд разчиташе като на себе си. Дъждовното зимно време, което продължаваше прекалено дълго за тази географска ширина, беше от съществено значение. През няколкото сушави години местните хора бяха разбрали това. Времето, или по-скоро слуха за него, държаха настрани големия поток от хора. То беше най-добрата защита на града във все повече разгарящата се битка срещу калифорнизацията.

Болд влезе с бебешка носилка на врата и седна до Дафи пред голяма читателска маса на втория етаж, максимално отдалечена от другите. Тя събра цялата си решителност. Сега беше моментът да го убеди да се заеме със случая — да го спечели. Бебето, което висеше на врата му, представляваше другия му живот. Не можеше да си позволи да мисли за това сега. Вярно, Болд й беше приятел, но беше и полицай с връзки и талант. Сега за нея това беше най-важното. Споменът за кървящата рана на Синди Чапмън изгаряше паметта й.

На масата пред нея лежаха три папки и купчина фотокопия от справките, които направи в библиотеката. Чувстваше се едновременно изтощена и уплашена и това създаваше у нея вътрешно напрежение, което не можеше да преодолее. Без него, без мъж, който да я подкрепи — господи, колко ненавиждаше това — нямаше почти никакъв шанс да убеди лейтенант Фил Шосвиц.

Дафи беше в сив панталон от мек плат, закопчана до горе бяла блуза и тъмночервено шалче, което прикриваше белега й. Червеникавокафявата й коса беше сресана назад, а на ушите висяха семпли сребърни обици. Както винаги, Болд имаше неугледен, смачкан вид. Носеше панталони цвят каки, бархетна риза и кафяви всекидневни обувки с дебели каучукови подметки. Изглеждаше уморен и вероятно беше, а също и по-остарял от предишната вечер в „Големия майтап“.

— Запознай се със сина ми Майлс — подкани я той почти шепнешком, но с нескрита гордост, отпусна се на един стол и свали бебешката носилка. — Майлс — обърна се той към спящото шестмесечно бебе, — това е другата жена, за която съм ти разказвал толкова много.

— Чудесен е.

— Надявам се, че ще има косата на майка си.

— И че ще бъде умен като нея — добави Дафи.

Той погледна към папките.

— Не трябва да изнасяш тези неща извън офиса.

— Не са наши. Дикси ми ги даде — отвърна тя. Имаше предвид главния патолог на отдела по съдебна медицина. — Каза, че ще ти помогнат да се убедиш, че сме попаднали на нещо.

— Ние?

— Нужен ми е партньор — някой, с когото Шосвиц би ми позволил да работя. Дикси е убеден, но не мога да имам за партньор един патолог.

— Почакай малко! Съгласих се само за консултант. Има поне десетина души, които биха могли да се заемат с това.

Той отново се загледа в папките и Дафи разбра, че е избрала погрешен подход. За Лу Болд това винаги бяха жертвите, доказателството, което за него беше най-убедителното.

— От отделните аутопсии не може да се разбере много нещо, но ако ги гледаш като едно цяло, проблемът е налице.

Болд се наведе напред. Голямата му длан закри главичката на бебето, преди да придърпа папките към себе си.

— Може и да не искам да се запозная с тези неща — каза той. Чувстваше какъв капан могат да се окажат те.

Дафи му поднесе първата папка. Трябваше да го накара веднъж да започне.

— Разбира се, че можеш да откажеш — съгласи се тя.

— Три папки? Предполагаш, че случаите са свързани? — учуди се той. — Заключения на патолозите, значи става дума за мъртви. Мислиш, че имат отношение към това, което се е случило на Синди Чапмън. Иначе нямаше да ме извикаш тук, нали?