Ридли Пиърсън: Жътварят на сърца

— Прекарах деня в ровене из папки за резултати от аутопсии. Главният патолог искаше да се запозная с тях. Изтощително е.

— Струва ми се, че е отвратително.

— Имам известен напредък. Започвам да мисля, че Синди Чапмън не е единствената.

— Какво имаш предвид?

— Ще трябва да го обсъдя с един приятел и да разбера неговото мнение — обясни Дафи.

— В гласа ти има нещо, което не ми харесва.

— Малко съм изплашена, нищо повече.

— Струва ми се, че никога не бих станала ченге — сподели Шарън. Замисли се за момент върху казаното. — Ако преди три години някой се беше опитал да ме убеждава, че една от най-добрите ми приятелки ще се окаже полицай, и то съдебен психолог, щях да му кажа да върви в лудницата. Странно как се развиха нещата.

— В твоя случай се развиха твърде добре.

— И при теб ще потръгне — насърчи я Шарън. — Всичко зависи от отношението ти към нещата, които те заобикалят. Твоето отношение се подобрява. Нещо в теб започва да се променя.

— Това е резултат от терапията.

— Каквото и да е, личи си, че ти се отразява добре.

— Случвало ли ти се е да работиш с някого, с когото си имала нещо?

— Да не си спала с терапевта си? — стресна се Шарън.

— Не съм спала с терапевта, глупачко. Отговори на въпроса ми!

Шарън спря на един светофар и каза:

— Когато бях на улицата, спях с всеки срещнат. Просто спиш с някой само защото тази седмица той има кокаин. Кокаинови проститутки. Всички бяхме кокаинови курви.

Споменът я накара да замълчи. Когато заговори отново, болката в гласа й беше преминала.

— Знам какво ме питаш и веднъж ми се случи. Спах два пъти с едно момче, което срещнах в клиниката за наркомани. После всичко пропадна. Не знам защо. Но при всичките ни срещи след това продължавахме да се стремим един към друг. Постепенно нещата отминаха, с изключение на това, че каквото и да си говорехме, продължаваше да се чувства старото сексуално напрежение. Поне за мен беше така. То ме обхващаше несъзнателно, разбираш ли? Не бях влюбена в него, нямаше нищо подобно. Но онези, които наистина си ги бива, не се забравят. Момчето беше тъкмо за мен, пасвахме си.

— Не можеш да го забравиш, нали? — повтори Дафи думите на приятелката си.

— Разбира се, че не мога.

— И въпреки това всичко свърши.

— Зависи към кого отправяш въпроса. Сега той си има жена, а аз — Убежището. Но — тя се засмя — Убежището не може да ти даде всичко. Има моменти… Нали разбираш. Не можеш да се откажеш изведнъж от всичко. Нещата стават постепенно, стъпка по стъпка.

— Да бе, да. Не ми дръж проповеди — сгълча я Дафи.

— Понякога си мисля, че съм имала късмет, дето съм спала с разни мъже, когато бях на улицата. Като изключим онова момче. Е, разправяла съм ти всичко.

— Доста пъти.

Въпреки че работеше вече трета година в Убежището, Шарън беше ентусиазирана колкото и в самото начало. Понякога просто не можеше да говори за друго.

— Кой е мъжът? — попита тя.

— Ами просто един мъж.

— Не ми ги пробутвай тези — изкиска се Шарън. — Ако си спала с него, той не е просто един мъж. Ще трябва да е някой от застрашените от изчезване видове.

— Спах с него веднъж, само веднъж. Дори не прекарахме цялата нощ. Сексът не беше най-главното.

— А-а, тези са най-опасните — каза Шарън, зави зад ъгъла и спря на паркинга.

— Знам — съгласи се Дафи. Погледна часовника си. Разполагаше с 30 минути за проучването си.

— С него ли имаш среща? — попита Шарън.

— Ще се върна с твоята кола — припомни й Дафи и излезе, като се питаше защо се чувства толкова нервна.

Помещенията на ветеринарната клиника „Изглед към езерото“ се намираха в приземния етаж на сравнително нов търговски комплекс. Приемната беше покрита с виненочервени плочки във формата на тухли, покрай стените се виждаха дълги пейки. На табела, изписана с огромни букви, можеше да се прочете: „Дръжте животните в клетка или вързани за каишка ПРЕЗ ЦЯЛОТО ВРЕМЕ. Кучетата вляво, а котките — вдясно“. В малкото помещение имаше няколко животни от двата вида. Напрежението между тях всеки момент можеше да прерасне в схватка.

Ниската и дебела Памела Чейз беше облечена в жълта униформена риза, на чийто преден джоб бяха избродирани думите: Ветеринарна клиника „Изглед към езерото“. Тя проучи формуляра на котката, която държеше в ръце. Камил не беше яла от три дни. Повърна храната, която беше успяла да я накара да погълне. Като повечето пациенти на клиниката, Камил беше изпратена тук за консултация. Доста ветеринари се обръщаха за помощ към д-р Елдън Тег.