Ридли Пиърсън - Жътварят на сърца

В отсрещния край на помещението барманката Мелъри се бореше с друг агент. Опита се да заключи касата, но не успя. Агентът й взе ключа. Личеше, че много пъти са тренирали тази операция или пък имаха достатъчно практически опит, защото я извършиха безупречно. Просто овладяха положението за минути. Обърканите посетители бяха изтикани към вратата. Някои пътьом си допиваха бирата. Вниманието на Болд беше привлечено от друга суматоха — арестуването на Беър. В това време агентът отново започна да върти свредела.

Сложиха белезници на собственика на бара и му прочетоха правата. Той погледна към Болд, сви рамене и се усмихна.

— Трябваше да наема по-голяма знаменитост — викна му той.

Беър си беше такъв — всичко обръщаше на майтап. Пусна още две шегички към агентите, но те не оцениха чувството му за хумор.

— Питиетата са за сметка на заведението, приятели — пошегува се за последно на път към вратата под ескорта от агенти.

— Хей, Монах — провикна се Беър към Болд с прякора му. — Мислех, че всички вие със значките сте един дол дренки. Ало — обърна се после към човека със сивия костюм, на когото викаха Маджорски, — този е Лу Болд, от сиатълската полиция. Прояви малко човещина.

Агентите го изведоха от сградата.

— Лу Болд? — попита агент Маджорски.

— Точно така — отвърна Болд, изненадан, че чува името си, произнесено от непознат. Тези хора са като коне с наочници. — Ще кажете ли на този тук да престане. Той го забива на мой приятел.

Дафи отново извади полицейската си карта.

— Искам да видя заповедта, която му позволява да върши това.

Маджорски разгледа значката и снимката й на картата.

— Томи — спря той агента при пианото, — защо не отидеш да помогнеш да намерят счетоводните книги?

Негодникът прекрати с нежелание работата си.

Болд и Дафи се спогледаха като победители.

Но тържеството им бе кратко. Маджорски направи справка в един лист, изписан на машина, който извади от джоба си.

— Ще си имате работа с данъчните власти — каза той с подчертано задоволство. — На ваше място бих поговорил със счетоводителя си. — И се отдалечи, за да даде нови нареждания на хората си.

— Моят счетоводител? — повтори отчаяно Болд, но агентът не го чу. С декларирането на доходите им се занимаваше Лиз.

Дафи и Болд бяха избутани към вратата.

— Позволи ми поне да те използвам за консултант — помоли го Дафи още по-настоятелно.

Страхуваше се, че го беше загубила за каузата си, нахлуването на данъчните агенти сякаш провали усилията й. Но не можеше да остави нещата така. Мисълта да застане сама пред Шосвиц й беше непоносима. Трябваше й Болд.

— Дафи вече мога да спя нощем. Стомахът ми от години не е бил така добре. Следобед лягам да подремна, а малкият Айнщайн ми гука в креватчето си. Чета книги — можеш ли да си представиш! С Лиз дори намираме време да си кажем по някоя и друга дума. Знаеш ли какво искаш от мен?

— Моля те — опита отново тя.

Начинът, по който го каза, накара Болд да се вгледа внимателно в нея.

— Само като консултант, нищо повече.

— Добре — каза тя неубедително. — Само това.

Той мразеше да губи.

Четвъртък

2 февруари

Шарън Шафър караше седемгодишния си форд ескорт, а главата й, въпреки че си беше подложила възглавничка, едва се подаваше над кормилото. До нея седеше Дафи. Тя живееше в къща корабче в парка „Гесуъркс“, а Шарън беше една миля по-нататък, на авеню „Лайдън“. Пътуваха с колата на едната или другата, за да си правят компания. След като се срещнеше с Болд в библиотеката, Дафи смяташе да прекара вечерта в Убежището и после да се прибере вкъщи с колата на Шарън.

Когато минаваха по живописния мост „Фриймънт“ по посока към града, Дафи се опита да различи своето корабче, но не можа да го открие. Езерото Юниън остана от лявата им страна, а те продължиха покрай Западното. Следваше Девето авеню — ничия територия, за която се боричкаха представители на дребния бизнес, после се появиха закусвалнята и канторите на Дени Уей за абонаментна търговия.

Един ферибот изсвири с приглушен, плътен звук, сякаш изстена грамадно животно. Часовникът на Дафи показваше три и двайсет и осем. Фериботите са символи на свободата, на островния живот, на изолацията, на бягството — помисли си тя.

— Ако се съди по времето вчера, пак ще вали — отбеляза Дафи.

— В средата на дъждовния период сме — съгласи се Шарън. — Ще продължи най-малко още четири седмици. Изглеждаш ми малко уморена.