Ридли Пиърсън - Жътварят на сърца

— Сега си в безопасност. Казвам се Шарън. Аз също съм бягала от къщи. Това е Дафи. Всички тук сме жени — обясни й спокойно Шарън. — Ще те стоплим. Ще те нахраним. Не искаме нищо от теб.

Момичето се разплака.

— Няма да се обаждаме в полицията, нито на родителите ти. Тук си в безопасност. Ако имаш нужда от медицински грижи, ще ги получиш. Не искаме нищо друго, освен да ни кажеш името си, за да знаем как да се обръщаме към теб. Само малкото име. Ще ни го кажеш ли?

— Синди — отвърна момичето. — Ще ги спрете ли? — попита отчаяно то.

— Тук си в безопасност — повтори Шарън и пое безжизнено отпуснатата й ръка.

Синди се опита да седне на леглото. Проплака болезнено и се хвана за корема. После запуши ушите си с ръце.

— Не можете ли да ги спрете?

Одеялото се смъкна. Прясно петно кръв покриваше ризата й. Намушкана с нож? Дафи недоумяваше. Как беше пропуснала да види раната?

— Чувате ли този лай? Не можете ли да го спрете? — проплака тя.

Дафи повдигна ризата на момичето. Кожата й беше йодирана като при операция. В средата на йодното петно имаше близо осемсантиметров разрез, виждаха се разкъсани хирургически конци. Раната беше съвсем прясна и тепърва трябваше да зараства. Тя губеше огромно количество кръв.

— Обадете се на 911! — извика Шарън. — Трябва ни линейка, по-бързо! — Срещна погледа на Дафи. — Какво, по дяволите, е това?

Дафи стисна дръжката, но не се реши да отвори вратата. От бара достигаше приглушена джазова мелодия, той свиреше на пианото. Стараеше се да избягва „Големия майтап“, защото един нов живот имаше своята цена и тази цена беше да спазва дистанцията. Бяха изминали две години от вечерта, която прекара с него. Една-единствена вечер, едно отдавна отминало преживяване, но запечатало се тъй ясно в паметта й. Сега беше стъпила здраво на крака, той имаше семейство. Защо да подлага всичко на изпитание? Отговори си: защото й трябваше най-добрият полицай. Трябваше й Лу Болд, оттеглил се или не.

От таксито слезе млада двойка и се насочи към нея. Нямаше време за размисъл — да избяга или да влезе. В крайна сметка можеше да се обърне и към други хора. Не чак толкова добри като Болд, но с немалък опит.

Да става каквото ще! И тя влезе. Ниският, набит и плешив портиер с огромни мустаци като перка на самолет й поиска два долара куверт за пианиста. Пианистът? Изпита желание да го поправи: по-скоро сержант. Най-прочутото ченге в този град, напускало някога работата си. За отдел „Убийства“ той беше толкова ценен, че формално го водеха в продължителен отпуск. Тя възнамеряваше да използва този факт. Подаде парите на портиера. Евтино, дори ако цената беше два пъти по-висока.

Барът изглеждаше по-запуснат, отколкото го помнеше. Ниският таван и тези малки масички, заобиколени с множество столове без облегалки. Тухлената стена и вградената камина — каква красива имитация.

От лявата й страна няколко души бяха застанали пред видеоигрите. Отдясно беше пианото. Тя прекоси помещението и се отправи към масите. Беше нервна и дори малко уплашена. Върху него падаше синя светлина. Беше се надвесил над клавишите, изцяло отдаден на тях.

Помисли си, че не трябва да бъде осветяван със синя светлина. Правеше го по-стар за неговите четиридесет и пет години. Ефектът се подсилваше и от оредяващата му коса, станала малко по-сива, ако се вярва на светлината. Евентуалните съмнения за самоличността на пианиста можеха да бъдат разсеяни от полупразната чаша с мляко до него. Очите му бяха в сянка и това му придаваше вид на бухал — недосегаем, мъдър, безмълвен, дори величествен.

Дафи си проправи път през масите и столовете. Тази вечер публиката не беше на висота. Помисли си, че може да използва този факт, за да го накара да й помогне в разследването.

Собственикът Беър Беринсън беше доставил ореховия бар от английска кръчма. До огледалото, върху 10-литрова халба, взета от местна пивоварна, беше лепнат листът с късното меню — фъстъци, пържени картофи и пресни стриди. Зад крановете за бира стоеше жена със строго лице, по което имаше прекалено много грим. Гледаше към посетителите с такова очакване, с каквото рибарят наблюдава морските води.

Дафи махна с ръка на единствената келнерка в заведението — висока негърка с фигура на танцьорка. Жестът й привлече неговото внимание. Той вдигна глава и погледите им се срещнаха.

Господи, колко й липсваше!

Болд почувства присъствието й, преди да я види, както се случва между близки приятели или любовници. Когато погледите им се срещнаха, той изпусна един удар и се опита да поправи пропуска в следващия такт. Усети, че се изчервява — всички забелязаха грешката, с изключение на барманката Мелъри, която не виждаше нищо друго, освен празна чаша или бакшиш.